християнството в америка

        

История на американската църква






Предколумбова Америка

През 1492 г. Христофор Колумб стигнал на един от Бахамските острови, а през 1497 г. Джон Кабът – италиански мореплавател на английска служба, предприел пътуване през Атлантика и доплавал до бреговете на Северна Америка в района на Нюфаундленд.
През 1499 г. Америго Веспучи се озовал край бреговете на Южна Америка и пръв изказал предположение, че тези земи представляват нов континент. Така започнало заселването на Америките с европейци.
В продължение на близо век след откриването на Америка, повечето европейци не придавали особено значение на Новия свят.
Новите заселници в Северна Америка усвоили от коренното население нови земеделски умения и открили непознати за тях култури като царевицата, тиквата, фасула, доматите, чушките и картофите.
Самите те пренесли в новооткритите земи захарната тръстика, бананите, едрия рогат добитък и най-важното – конете.
Отначало някои племена били в приятелски отношения с европейците и им помагали да оцелеят.
Впоследствие обаче индианците били прогонени от плодородните земи и били подложени на изтребление. Много от тях станали жертва на пренесените от европейците болести като едрата и дребната шарка.

----


Няколкото опита за заселване по време на Елизабет Първа в края на XVI в. претърпели неуспех.
Едва през 1606 г. крал Джеймс I със специален документ дал право на лондонската търговска компания „Вирджиния“да изгради плантации и град между нос Фиър и река Хъдсън на територията на днешния щат Вирджиния./Намира се в средата на източното крайбрежие на САЩ/
Новосъздаденото селище било наречено Джеймстаун.

Началото - Джеймстаун, 1607 г.

https://www.dnevnik.bg/:

Три британски кораба с общо 104 души на борда акостират в долното течение на една река в средната част на континента с намерението да създадат колония. Реката и поселението логично носят името на английския крал, дал благоволението си за експедицията - Джеймс I. От самото начало създаването на колонията се оказва авантюра, която неколкократно е на ръба на провала. Джеймстаун обаче оцелява и поставя основите, първо, на британското колонизиране на източния бряг на Северна Америка, а впоследствие и на Съединените американски щати.
Макар и да е традиционно морска държава, Англия очевидно закъснява с политиката си на колонизиране на Новия свят, открит малко повече от век по-рано.
Испански и португалски мореплаватели са първите откриватели и изследователи на Америка и на морските пътища до Индия, а кралете в Мадрид и Лисабон изпращат експедиции за колонизиране на Мексико, Перу и бразилското крайбрежие.
В същото време Англия се мъчи да покори Шотландия и да сломи съпротивата на бунтуващите се католици на Острова. Дори Франция по-напред и още в края на XVI век е започнала успешна търговия с кожи с местните племена в Северна Америка.
В началото на XVII век Англия вече е узряла, за да поеме по този път. Островът започва да се пренаселва, цените се вдигат, земята поскъпва сериозно. Решението на проблема на пръв поглед е лесно. Новата земя отвъд Голямата вода, наречена вече Вирджиния от пътешественика Уолтър Рали в чест на непорочната кралица Елизабет I, обещава богатства и изглежда лесна за колонизиране.
Настроенията са изразени може би най-ясно от един от героите в пиесата на Бен Джонсън от 1605 г. "На изток!", който казва: "Златото там е повече, отколкото медта у нас. Всички кухненски съдове там са от злато, златни са и веригите на затворниците. А диаманти и рубини се търкалят по морския бряг и местните ги събират, за да кичат с тях шапките на децата си."
Заредени с подобни приказни представи, група английски търговци подават петиция до крал Джеймс I с искане да им разреши да започнат колонизацията на Вирджиния. Кралското одобрение идва на 10 април 1606 г.
Групата формира бързо Лондонската компания и лесно набира 144 доброволци за първата експедиция.
Те отплават от Англия през декември на борда на три кораба - "Сюзън Констант", "Годспийд" и "Дискавъри", под командването на кап. Кристофър Нюпорт.
Колонистите плават цели четири месеца, а 40 от тях намират смъртта си в океана. Недоволството е почти постоянно, мнозина пристигат в Новия свят в окови, сред тях и бъдещият лидер на колонията Джон Смит.
Корабите съзират за пръв път земя на 26 април 1607 г. Удивени от чудесните ливади, гъстите гори и изобилието от прясна вода, те изследват района още няколко седмици, за да изберат място, лесно за защита. Накрая се спират край едно парче земя на около 45 км нагоре по течението на р. Джеймс и на 14 май слизат на сушата. В спомените си Джон Смит описва мястото като
„много подходящо за изграждането на голям град“ и дори стига дотам да твърди, че "небето и земята едва ли са способни да оформят по-перфектно място за обитаване от хората". Гъсти гори, изобилие от диви ягоди, цветя и дивеч посрещат колонистите.
Веднага след дебаркирането обаче идват и проблемите. Джеймстаун се оказва заобиколен от блатисти зони, гъмжащи от комари, солена морска вода замърсява водоизточниците, околните индиански племена не се оказват благоразположени.
Колонистите са нападнати от малария и дизентерия, а водачите им са твърде ангажирани с решаването на лидерските си спорове, за да се погрижат за истинските проблеми. Вместо да се погрижат за зимата, всички се втурват да търсят злато. То така и не е открито, но гладът е гарантиран.
Зимата се оказва изключително тежка и когато през януари 1608 г. кап. Нюпорт пристига с нови 80 колонисти, от първите 104 са останали едва 38. Междувременно Смит е поел управлението, успял е да убеди живите да не напускат колонията, осигурил е сериозни хранителни запаси и е започнал да търгува с индианците.
В края на годината Нюпорт докарва още 70 колонисти, сред които и първите две жени. Половината от тях обаче са дребни благородници, несвикнали на труд, но за сметка на това жадни за земи и богатства.
Лондонската компаниятака и не се отказва да търси съкровища.
В отговор Смит пише: "Съветвам ви да изпратите 30 дърводелци, градинари, риболовци, ковачи, зидари, работници, а не хиляди като тези, които само ядат." Въпреки опасенията му през втората си зима колонията губи само 8 от своите над 200 обитатели. Смит обаче управлява с желязна ръка, което води до бунт и до свалянето му от управление.
През октомври 1609 г. той потегля обратно към Англия, за да не се върне никога повече във Вирджиния.
И през следващите години Лондонската компания продължава да изсипва хора и пари в авантюристичното на пръв поглед начинание, но първите реални резултати идват чак през 1612 г. Тогава един от колонистите - Джон Ролфи, засажда тютюн. Резултатите са повече от добри и няколко години по-късно Джеймстаун изпраща в Англия цели 20 000 кг тютюн. Постепенно доставките се увеличават, а колонията доказва жизнеността си. Лондонската компания обаче е инвестирала в начинанието повече, отколкото е получила, и през 1624 г. банкрутира, а Вирджиния е обявена за кралска колония.
Обещанията за море от злато така и не се реализират, а около 3000 от изпратените за тези 17 години в Новия свят 4270 колонисти умират от болести, глад или при сблъсъци с местните племена.
Джеймстаун обаче оцелява и никой не гледа на него като на провал. Колонията може и да изглежда мизерна и слаба, особено в сравнение с испанските империи в Мексико и Перу, но тя продължава да оцелява, да се разширява и да се развива. За добро или лошо Джеймстаун и англичаните идват и остават в Америка.“


Ърл Кернс:
ПовВечето документи споменават за желанието на преселниците да обърнат местните жители към вярата и да разширят Христовото влияние.
В други случаи например с Пуританите от Плимут и Сайлем , колонистите са загрижеи поклонението да се извършва на собственият им начин.Повечето преселници са скалвинистка ориентация.
Средството използвано от за разселването на тези хора е съвместното акционерно сдружение.

Заселниците в Джеймстаунт идват като представители на Англиканската църква.
Сред заселницитеи Робрт Хънт-капелан-който пръв раздава Господна трапеза наколонистите под навес от колбно плато.
Джон Ролф, който се оженва за индианката Покахонтас, поставя основите на предприемаческа дейност чрез успешно отлеждане на тютюн през 1612 г.
Комуната издържа до 1619 г., дотогана нещата не вървят добре икономически. През 1619 г.компанията „Вирджиния“ осигурява на заселниците земя и право да избират хората , които да ги управляват.
Те търгували със страните от Стария Континент, където търсенето бързо нараствало. Това наложило разширяване на засажданите площи, като фермерите навлизали все по-навътре в континента. Постепенно се появила нужда и от повече работна ръка.
Александър Уитакърбил бил водещ служителв Англиканската църква във Вирджиния.Той бил с пуритански наклон , но рез 1619 г. въвежда робството , като купил роби от датски търговци за тютютневите плантации.


Пилигримите
Пилигримите /Пилигрими (мн.ч.) често се наричат раннните заселници от Плимутската колония (днес Плимут (Масачузетс)). Заселниците потеглят на 16 септември 1620 година от Плимут, Англия с кораба Мейфлауър и след изтощително плаване на 21 ноември акостират близо до нос Кейп Код в Нова Англияса/ били принудени според първоначалния договор да установят една същностно социалистическа система през 1620 – общ склад – и в резултат почти са измрели от глад.

След две години те изоставят тази практика, дълго преди пристигането на техните съседи, пуританите.
Поклонник или пилигрим е човек, който предриема пътешествие до свещено място.
Един от най-известните инциденти в американската история, поне в консервативните кръгове, е злощастният експеримент с общия склад в Пилигримската колония през 1621-23. Почти половината от 102-та пътници на Mayflower загинали от студ, болести и глад през първата зима на 1620-21.
През януари пожар унищожава общия склад и част от оскъдните им запаси.
През есента втори кораб, Fortune, пристига с още 36 крайно бедни заселници. Вече заселилите се в Плимут трябва да се грижат и за тях. Колонистите преминават на половин порцион. Губернаторът Брадфорд предупреждава, че този нов товар ще застраши колонията с глад. През пролетта на 1622 това пророчество се сбъдва.
Може би вторият по известност исторически инцидент на пилигримите след празника на благодарността е злощастният експеримент с общата собственост.
Всеки е бил задължен да донася всичко, което произведе, в общия склад и на всяко семейство се е разпределял порцион, изчислен според големината на семейството.

Това е класически експеримент с комунистическия принцип, обявен от Карл Маркс:
“От всекиго според способностите, всекиму според потребностите!”

Той не е успял.
Само е увеличил глада.
Губернаторът Брадфорд описва в известни подробности в своята история на колонията как младите хора отказват да работят на общите ниви.
Защото се смяташе, че тази общност [на собствеността – G.N.] (където я имаше) довежда много смутове и недоволства и че отнема много работно време, което би могло да се отдели за тяхната собствена полза и утеха.
Защото младите хора, които бяха най-способни и пригодени за труд и слугуване, недоволствуваха, че трябва да изразходват своето време и усилия, за да работят за жените и децата на други мъже, без да получават нищо за това.
Силният или талантливият нямаше по-големи права в разпределянето на храната или дрехите от онзи, който беше слаб и не беше способен да свърши и една четвърт от работата на другия; това се считаше за несправедливо.
Възрастните и уважаваните хора, които бяха принизявани и приравнявани в труд, храна и дрехи с по-неопитните и по-младите, считаха това за недостойно и неуважително към тях.
А омъжените жени, които трябваше да слугуват на други мъже, като да им готвят ястия или да им перат дрехите, и т.н., гледаха на това като на някакъв вид робство, нито пък много мъже можеха да приемат това.[6]“
По искане на земеделците през 1623 Губернаторът и Съветът решават да последват техния съвет: да възложат на всяко семейство негово собствено парче обработваема земя (според размера на семейството) и да премахнат общия склад.
Само инструментите на колонията остават обща собственост и земята не е можела да бъде предавана (поне в началото) по наследство.
Хората незабавно се връщат на нивите. Брадфорд пише: “Тогава дойде жътвата и, вместо глад, сега Бог им даде изобилие и нещата се промениха, за радост в много сърца, за което те благословиха Бога. И следствието от конкретната работа на всеки се виждаше добре, защото всички, по един или по друг начин, имаха достатъчно, за да изкарат годината, и някои от по-способните и по-производителните имаха достатъчно, за да спестят и да продадат на другите, така че никаква сериозна нужда или глад няма сред тях и до днес.”
По-късно и ограничението срещу предаването на земя на децата е било премахнато.“
Групата британски “авантюристи,” които са издържали избягалите пилигрими в Холандия с пари за път и капитал, са настоявали колонията да бъде част от едно акционерно дружество. Следователно активите на колонията са били активи на компанията, установена във Великобритания, и земеделските произведения е трябвало да бъдат разпределени поравно между членовете на дружеството, колонисти и британци.
Губернаторът Брадфорд е бил главният представител на компанията в Нова Англия; затова той е бил принуден да наложи система на общо съхранение.
При първоначалните преговори е било договорено, че печалбите ще бъдат разпределяни между всички членове на дружеството, но колонистите не са се съгласили на споделена собственост върху къщи, градини и друга подобрена земя.
Те са били уведомени за тези условия малко преди да отпътуват за Северна Америка и, преди да тръгнат, те изпращат съобщение на търговците авантюристи, че техните представители, които са се съгласили на тези условия, не са били упълномощени да го правят.
Но продължаващата им зависимост за ресурси от компанията по време на първата година на съществуването на колонията ги е принудила да се предадат пред условията на компанията.
Историята не свършва през 1623, когато необходимостта принуждава колонистите към действие.
През 1627 свадливите британски управители на компанията продават своите дялове на заселниците за 1800 фунта. Заселниците е трябвало да прекарат около десетилетие и половина в изплащането на своя дълг и понякога е трябвало да отлагат изплащането, за което е трябвало да плащат неустойки на нива от 30 до 50 процента. Въпреки това те постоянствуват в това и в крайна сметка изплащат дълга през 1642.
През 1627, малко след като британските управители продават своите дялове, Губернаторът Брадфорд надзирава разпределянето на активите на колонията между заселниците. Първо, те разпределят добитъка.
Имало е съвсем малко животни, така че 156-те души (по-малко от 40 семейства) са били разделени на 12 дружества; всяко дружество получава една крава и две кози. През януари 1628 бива разделена земята, този път чрез хвърляне на жребий.
Оплакванията за неравното разпределение на жилищата са били предотвратени чрез изискването онези, които са получили по-добри жилища, да извършат изравнително плащане към другите, които са получили по-лошо жилище.
Мирът е бил запазен.
Градовете и колониалните управления на Нова Англия през седемнадесети век не са били строги теокрации; ръкоположените църковни служители не са можели да бъдат избирани на политически постове.
Но те са били важни като съветници.
Нещо повече, миряните от онова време много често са били повече теологично мотивирани от църковните служители през този век.
Повечето от жителите на градовете са считали своите градове за тясно сплотени християнски общности и през първите петдесет години на тяхното съществуване те са налагали ограничения върху имиграцията в местната общност.
Били са загрижени, че новодошлите не биха изпълнявали религиозните и моралните стандарти на настоящите жители.
До 1678 архивите на Плимутската Колония изразяват надеждата, че “Съдът ще внимава тези, които биват приемани, да са хора ортодоксални в своите виждания.”
Пуританските градове Бостън, Кембридж, Дедхъм и вероятно много други са включвали изискването външните да бъдат разследвани от градските длъжностни лица преди да им бъде позволено да закупят земя в общността.
Брейнтри дори включва ограничение върху продажбата на земя (макар и не религиозно по своето намерение), според което местните жители имат предимство при закупуването на всяка собственост, която е предложена за продажба на външни лица.
Борбата между фракции не е била част от първоначалните цели на основателите на Нова Англия.
Разделянето на фракции е било бедствие, което трябва да се избягва; това мнение остава крайъгълен камък на американската политическа мисъл чак до написването на Federalist #10 от Джеймс Медисън.
Въпреки това свадите относно общите имоти са били непрекъснати, в пряко противоречие на политическия и общностен идеал на царството на мира.

Една от първоначалните цели на основателите на Нова Англия е била обществената сплотеност.
Животът на всяка общност е трябвало да бъде религиозно основан.
Църквата е била центърът на града, както символично, така и много често физически.
Хората е трябвало да живеят близо един до друг, да си споделят трудностите един с друг, да се молят и да изграждат Божието царство на земята. Но е имало и силен икономически стимул да се консолидират земните парцели.
През 40-те години на 17 век градската управа позволява на хората да си “заградят своите собствени парцели,” като се подразбира, че в тези парцели те могат да сеят каквито култури те желаят.
Стъпка по стъпка отделните хора придобиват своята власт над земята; притежателите на общите имоти постепенно прехвърлят незаетата земя около селището, както и земята в по-централните общи имоти, на жителите на града.
Макар да не изискват конкурентно наддаване като средство за разпределяне на тази земя, длъжностните лица действително осъществяват постепенно прехвърляне на собствеността. Като го правят, те скъсват с историческото наследство на много градове, старата средновековна система на отворени полета и обща собственост.
Експериментът с общата собственост в продължение на повече от половин век убеждава църковните служители, обикновените хора и политическите ръководители във все повече села, че частната собственост върху средствата за производство не само е най-ефективният начин за постигане на християнските цели, но също се оказва и форма на собственост, която е икономически печеливша.
Те виждат почти от самото начало, че общественият мир най-добре се постига чрез частна собственост върху средствата за производство, особено върху най-същественото от тези средства, земята.
Този урок от този първи половин век от живота на пуританите в Нова Англия е едно от най-важните наследства за американския живот.
Всъщност, без него животът в Америка не би могъл да се тълкува правилно.
Плимутската колония остава относително изолирано и затворено общество, докато в крайна сметка се присъединява към Масачузетс пред 1692.
Губернаторът Джон Уинтроп, а не губернаторът Улиам Брадфорд, е този, който оставя своя белег върху американските институции.
Първото поколение жители на Нова Англия са били до един оптимисти.
Дори онези обществени и религиозни изгнаници, които се събират на Роуд Айлънд, са споделяли тази вяра в бъдещето.
Пуританите, според известните думи на губернатора Уинтроп, са очаквали да станат “град на хълм,” както излъчващото светлина общество, споменато в евангелието на Матея (5:14) – светлина в тъмнината на света, пример за това как благочестивият живот, личен и обществен, може да доведе просперитет и мир на земята.
Чрез проповядването на благовестието и установяването на християнски институции, са вярвали те, християнското възстановяване на света е не само възможно, но и задължително.
Това видение се вижда най-добре в историята на Нова Англия, написана от Едуард Джонсън през 1653: “Аз сега съм вербуван за служение на нашия Бог Христос, за да съградя отново най-славното Здание на планината Сион в пустинята. . . . затова, скъпи мой приятелю, разтвори ръцете си, защото имаме да вършим много работа, да, а с нас и всички Християнски Войници по целия свят.” Ръководителите на колонията са били хора от нисшето британско благородничество, съставено от хора, обучени в право, теология и в класическото образование на университетите, Кембридж и Оксфорд.
Повечето от хората са били земеделци, с малък брой майстори и занаятчии (твърде малко, както е щяло да стане ясно по-късно); те са били образовани, което е в съответствие с пуританското наблягане върху образованието, но едва ли са били учени.
Малкото икономически познания, които техните ръководители са донесли със себе си, са били основно икономиката на средновековните учители.
Икономиката едва е започвала да се превръща в независима дисциплина в Англия; нямало е професионални академични икономисти и много малко хора са били нещо повече от автори на памфлети, дори сред “професионалистите.”
Следователно, не е изненадващо, че първите две поколения ръководители в Нова Англия са се облегнали на “изпитаните и истински” средновековни икономически схващания.
Едно от тях е било понятието справедлива цена.
Ранните системи на контрол

Почти от самото начало колонията на Масачузетс Бей Къмпани е поставила контрол върху заплатите на занаятчиите.
Колонията е основана през 1629; през 1630 е прокаран закон, който постановява таван за доходите за дърводелци, зидари, дървари и майстори на покриви.
Общите работници са били ограничени да получават до дванадесет шилинга на ден или шест, ако месото и питието са били осигурявани от работодателя.
Всеки занаятчия, нарушаващ това постановление, е трябвало да бъде облаган с глоба от десет шилинга.
Ефектът от тези тавани върху заплатите трябва да се е проявил незабавно: повишено търсене на услуги на занаятчии над наличното предлагане.
При такива условия винаги е трудно да се наеме работна ръка.
След шест месеца тези тавани върху заплатите са били премахнати, като заплатите са били оставени “свободни, както хората разумно биха се договорили.”
Намекът, обаче, е бил достатъчно ясен: ако хората отново станат неразумни, контролът отново ще бъде наложен. И те отново са станали “неразумни.”
Процесът срещу капитан Кийн, един нетипичен случай

Историците не са на едно мнение относно истинските последствия от такива закони. Някои смятат, че пуританите са били неумолими в налагането на този кодекс.
От друга страна, един учен твърди, че тези закони вероятно не са били толкова съществени на практика; между 1630 и 1644 – годините на най-строгото законодателство в колонията Масачузетс Бей – не повече от двадесет човека са били действително осъдени за нарушаването на ограниченията върху цените и заплатите.
През този период са осъдени два пъти повече хора за говорене срещу властите.
Най-известният случай е бил процесът срещу капитан Робърт Кийн, но има сериозни основания той да не се смята за типичен случай.

Капитан Кийн, служител на Артилъри Къмпани, е бил ревностен пуритан, Бостънски търговец, обществн ръководител и подсъдим по двата най-популярни икономически съдебни процеси в Нова Англия.
Процесът през 1639 е по спор относно обвинение срещу него в надуване на цените; процесът през 1642 е по негов спор с една местна жена относно собственост върху една свиня. (Невероятно, това е бил един от най-важните процеси в американската история. Спорът относно изхода от процеса – Кийн е бил обявен за невинен от матистратите – е довел до образуването на двукамарно законодателство, защото избраните представители на градовете, депутатите, били на страната на противничката на Кийн в спора, Гудуайф (Гуди) Шърман. Магистратите налагат вето върху депутатите, а депутатите в крайна сметка настояват за разделяне на законодателството. Една свиня е помогнала да се разруши еднокамарноото законодателство в Америка!)
При процеса през 1639 Кийн е бил осъден за икономическо подтисничество и е бил глобен 200 паунда, по-късно намалени на 80 паунда от магистратите, за ужас на по-“демократичните” депутати и е бил принуден да признае икономическите си грехове пред Първа Църква в Бостън.
Това е единственият случай на икономическа изповед в архивите с църковните документи в Масачузетс.[24] Следователно, този известен съдебен процес не само не е типичен, но е и повече символ от преди 1640. След като неговото “неприемливо” поведение е било изложено публично, обществото веднага го забравя, макар че Кийн никога не го забравя.

Защитата на Кийн

Последната воля и завещанието на Кийн, което става един от най-важните от всички първични документи за историята на Нова Англия, показва неговото неодобрение към целия случай.
Десетилетие и половина по-късно той отчаяно се стреми да очисти името си, като дори иска от надзорниците на своя имот да отправят иск към Върховния Съд да отхвърли първоначалната присъда “и да ми възвърне притежанията след като през цялото това време са се наслаждавали на тях . . . които аз вярвам, че принадлежат изцяло на мен и не би било правилно за страната да ги притежава.”
Неговите икономически действия са били правилни, твърди той, и са били в границите на търговската етика. Онези, които са го обвинявали, са били лъжци, казва той, и отделя няколко страници в своето завещание, за да ги опровергае. Нещо повече, други хора са били извършили наистина сериозни престъпления, но са били глобявани леко. Най-проницателното наблюдение на Кийн е свързано с промененото положение на някои от неговите бивши обвинители. Това изявление дава значителна информация за постепенното намаляване на контрола върху икономиката след 1650:

[Моето собствено престъпление] беше така силно преувеличено и така недостойно преследвано от някои, като че ли никоя присъда не би била твърде тежка или твърде сурова, като че ли въобще не съм достоен да живея на земята. [Такива престъпления] са често срещани почти във всеки магазин и всеки склад не само сега, но дори и тогава и оттогава досега, с по-висока мярка на прекомерност, да, дори извършвани от някои, които бяха най-ревностни и чиито ръце и езици бяха най-активни в обвинението срещу мен. [По онова време] те бяха купувачи, [но оттогава досега] самите те се превърнаха в продавачи и амбулантни търговци, така че сега те [престъпленията] вече не са нарушения, нито са достойни да бъдат поставяни под въпрос или да бъдат обсъждани с други хора.

Какво е станало, което така е променило общественото мнение относно ценовия контрол? Първо, както Кийн отбелязва, интересът на някои от участниците се е променил, и с него се променя и тяхната етика. Второ, депресията от 1640-45 започва да отслабва в края на 40-те и един от източниците на съживлението е било раждането на морската търговия на Нова Англия. Сега търговците са били важни за икономиката – всъщност, жизнено важни – и тяхното не би могло да бъде пренебрегвано без това да доведе до загуби. Нова Англия през 1650 не е била райско място за свободно пазарния капитализъм, както и да я погледнем (или както и да манипулираме бележките под линия), но старата мнителност към бизнеса никога вече не се възражда след края на 40-те години на 17 век.
Губернаторът Джон Уинтроп отбелязва в своя дневник проблемите, стоящи пред съдиите. Преп. Джон Котън, вероятно водещият обществен учен сред свещеничеството в Нова Англия, очертава пред магистратите стандартната средновековна критика срещу свободното ценообразуване, която съществува вече от четири века в европейската мисъл.
Първо, никой човек няма право да купува колкото може по-евтино във всички случаи, нито да продава колкото може по-скъпо във всички случаи, дори пазарът да го позволява.
Второ, никой никой бизнесмен не трябва да се облагодетелствува от незнанието на другия, за да получи печалба.
Трето, той не може да продава над съществуващата пазарна цена, дори ако иска да компенсира загуби при други стоки, ограничение, което е било основно за средновековната християнска казуистика. (Казуистика: прилагане на общи принципи в конкретни обстоятелства.)

Контролът върху заплатите през 1641

Последният значителен опит на централното правителство на Масачузетс да контролира заплатите в мирно време е бил през 1641.
Недостигът на пари – недостатъчни в сравнение с нормалните цени една година преди това – разстройва икономиката на Нова Англия.
Имиграцията от Англия престава; всъщност, някои енергични пуритани се връщат в Англия, за да участвуват в гражданската война срещу Чарлс I.
Хората днес рядко чуват за Войната на крал Филип, но по отношение на процента от американското население, загинали в коя да е война, това е най-страшната.
Индианците, водени от своя вожд, който е бил известен сред белите като крал Филип, атакува без предупреждение по цялото протежение на границата на Нова Англия.
В продължение на почти една година изглежда, че индианците ще тържествуват, или поне сериозно ще ограничат европейските поселища в областта.
Оценките на военните загуби са около десет процента от цялото бяло население, което не е достигнато в никоя друга война на САЩ.
Хиляди губят домовете си и бягат към градските области на по-населените градове.
Разбира се, такова преселване на хора създава ужасен товар върху икономиката на Нова Англия.
Песимизмът на пасторите

С годините пуританското проповядване става все по-песимистично в своя подход.
След 1660 старият теологичен оптимизъм започва да избледнява и се появява нов стил на проповеди.
Познати днес като “еремиади,” тези проповеди са предупреждавали хората срещу последствията от греха и нежеланието на младото поколение да се присъедини за членство в църквите (членството в църквите винаги е било малцинство в Нова Англия, но след 1660 то още повече става малцинство).
Известното стихотворение на Майкъл Уигълсуърт, Day of Doom (Страшният съд), и по-малко известното God’s Controversy with New England (Божият спор с Нова Англия), стават бестселъри по онова време (в началото на 60-те години на 17 век).
Пасторите предупреждават за надвисналото Божие осъждение;
старата вяра в Нова Англия като тържествуващ “град на хълм” се появява все по-рядко в техните проповеди.
Индианското въстание като че ли потвърждава всички лоши пророчества на църковните служители.

Преп. Инкрийз Мейдър (той и неговият син Котън стават най-производителният писателски екип в американската история) настоява Върховният Съд да прокара списък с “Възмутителни злини,” които са довели проклятието на войната.
“Демократичните” депутати незабавно последват съвета му; “аристократичните” магистрати се забавят с една седмица, докато новината за нова индианска победа ги принуждава да действуват.
Списъкът включва обикновените обществени злини:
пренебрегването на Божиите предупреждения,
много необучени в катехизиса деца в общността,
спада в членството в църквите,
носенето на перуки, дълги коси при мъжете,
разточителство в облеклото и съществуването на квакерите (този проблем отпада в началото на 50-те години).
(Голите до кръста жени – далеч по-често срещани през 1675, отколкото днес – са били глобявани с 90 процента по-малка глоба отколкото е била глобата да бъдеш квакер, което може би показва нещо относно пуританските приоритети през 1675.)
Но списъкът с “Възмутителни злини” не е можел да бъде завършен, без да се обърне внимание на различните случаи на икономическо подтисничество.
Наложена е била двойна реституция за надуване на цените (за сумата на прекомерната надценка); съдът също е можел да налага глоби.
(Днес също чуваме предложения за налагане на система на реституция за жертвите на престъпления, но в следната зловеща разновидност: жертвите трябва да бъдат обезщетявани от данъкоплатците, не от престъпниците.
“Жертвите” са можели да отправят оплаквания срещу търговци и майстори, но не се споменава за раздути цени на земеделска продукция.

Главната загриженост на магистратите се вижда през следващата година, 1676. Жителите на различните области искат различни цени за едни и същи стоки, продавани на милицията. (Можете да бъдете абсолютно сигурни, че по-високите цени са се появявали в онези области, където милицията е била заета с военни действия по всяко време.) Върховният Съд постановява, че стоките и услугите са едни и същи по стойност, където и да се намират, тоест, пушката е пушка във всеки окръг на Масачузетс. Отговорът на този проблем, казва Съдът, е налагането на пълен ценови контрол, и това става на 3 май 1676. Това е било последното изсилване; в продължение на един век след това, до избухването на друга война, нито едно законодателство в Нова Англия не прокарва такава всеобхватна схема на ценови контрол. Така те създават централен съвет:

Заповядано е от този Съд да се избере комитет във всеки окръг, който да разследва цените, сложени върху нещата от всякакъв вид, използвани или продавани в обществото, и да надзирава конкретните средства, отпуснати на милцията на всеки град за разноски, до началото на следващия [месец]. Дотолкова, доколкото те отсъждат праведно и равноправно, те да минават през техните ръце. С настоящето се заповядва на гореспоменатите комитети да изберат отсред себе си по един човек, във всеки окръг, и те да се съберат в Бостън в първия четвъртък на следващия юли, и да вземат със себе си отпуснатите и разходвани отчети в няколкото окръга, където и когато тяхната работа ще бъде да ги сравнят, и да регулират цялото, както за тях би изглеждало най-справедливо и равноправно. . . .[38]
Заключение

Пуританите е трябвало да бъдат практични хора.
Пустошта на Нова Англия е била сурово опитно поле.
Посвещението към принципите е било важно за тяхното религиозно и психологическо оцеляване, но те винаги са били убедени, че християнството е открито практична религия. Ако дадена конкретна политика се е проваляла отново и отново, тогава пуританските политически ръководители и църковни служители са били готови да преосмислят тази политика.
Тя или е била основана на лъжлив принцип, или е имало неправилно приложение на някакъв общ принцип.
След половин век на провали на законите за ценови контрол пуританите са били готови да позволят на държавното управление да се оттегли от ценообразуващата дейност на пазара.
Те не са престанали да проповядват срещу икономическото подтисничество или личната неморалност в икономическите сделки, но вече не са се стремяли да въвличат машината на държавното управление в проблемите на разходите и цените.
ЗАКОНИ ПРОТИВ РАЗКОША

. . . не можем да не счетем за наш дълг да препоръчаме на хората от всякакъв вид трезво и умерено използване на онези благословения, които, отвъд нашите очаквания, е било угодно на Господа да ни отпусне в тази пустош, а също да обявим нашето крайно отвращение и неодобрение мъже и жени със скромно положение, образование и призвание да носят върху себе си модата на благородници, като носят златен или сребърен ланец, или копчета, или връзка на колената си, или да ходят във високи ботуши; или жените от същото положение да носят копринени забрадки и шалове, които, макар да са позволени за хората с по-високо положение, или с по-либерално образование, не можем да направим друго, освен да отсъдим за нетърпими при хора с такова положение...[1]

Законите против разкоша, както са определени според един речник, са “закони, регулиращи екстравагантността в храненето, облеклото и т.н., на религиозна или морална основа.” Никоя друга характеристика на пуританското обществено законодателство през първия половин век на живота в Нова Англия не свидетелствува по-добре за същностно средновековната ориентация на това общество.
Въпреки това внуците на тези хора стават янките – умелите търговци, пъргавите предприемачи и практическите новатори, чийто житейски възглед е този на произведението на Бен Франклин, Poor Richard’s Almanack (Алманах на бедния Ричард).
Това удивително преобразяване от пуритан към янки е впечатлявало историците в продължение на много години и съдбата на законите против разкоша служи като крайъгълен камък в проследяването на това преобразяване.
Църковният служител е можел да съветва длъжностните лица по такива въпроси, но политическите власти са били смятани за върховно отговорни за тяхното налагане.
Нова Англия през седемнадесети век прекрасно съответствува на това описание.
Членовете на първото поколение пуритани (1630-60), както и второто поколение (1660-90), са били дълбоко обезпокоени от заплахата, която откритите, доброволни договори са представлявали за възприетия средновековен мироглед.
Съображенията за общественото положение са били доминиращи в техните умове, а е ставало все по-очевидно, че Новият свят няма да бъде място, в което наследените схващания за личното положение в обществото ще процъфтяват.
Имало е твърде много евтина земя, твърде много икономически алтернативи, твърде много “призвания” – заетости – за да могат да оцелеят традиционните схващания за общественото положение.

Същността на пуританската идея за общественото положение се намира в Големия Катехизис на Уестминстърската изповед на вярата, този цялостен теологичен труд, изкован от пуританските учени на Кромуелова Англия в средата на 40-те години на 17 век.
Въпросът за общественото положение е бил основен за тълкуването от пуританите на Петата Заповед, “почитай баща си и майка си.” Катехизисът казва: “Под баща и майка, в петата заповед, се имат предвид не само естествените родители, но и всички по-горни по възраст и дарби; и особено такива, които, по Божие определение, са над нас по власт, било то в семейството, църквата или обществото. . . . Общият възглед на петата заповед е изпълняването на онези задължения, които взаимно си дължим в нашите различни взаимоотношения, като подчинени, началници или равнопоставени.”[2]
Кодекс срещу разкоша

Пуританските магистрати заключават, както ръководителите в европейското общество в продължение на векове, че не е винаги лесно да се определят членовете на различните класи. В Нова Англия във всички случаи е имало три нива – висше, средно, нисше – но правният кодекс признава само две. Пуританското законодателство възприема една практика от най-фамилистичните от всички държавни структури, армията: униформите. Големият Катехизис изброява като едно от задълженията на подчинените “подражанието на техните [на началниците] добродетели и милости,” но никой пуритански ръководител не е бил толкова наивен да вярва, че такова изискване позволява на “по-нисшите” да подражават на вкусовете на своите началници в облеклото.
Така, през 1651 и магистратите, и депутатите на Масачузетс се съгласяват на следния законодателен акт, който е несравним в американската история поради чистото си средновековно естество – изчерпателен, авторитарен и дълбоко йерархичен.
Макар няколко декларации и заповеди да бяха отправени от този Съд срещу разточителството във външния вид, и на мъжете, и на жените, които още не са придобили този ефект, който беше желан, но точно обратното, не можем за наше съжаление да не забележим, че сред нас са се промъкнали нетърпими прекомерности и дързости, и особено сред хората с по-скромно положение, в непочитане на Бога, за срам на нашата изповед [т.е. изповед на вяра], в изразходване на средства, и напълно осъзнаваме, че е проблем с голяма трудност, по отношение на слепотата на умовете на хората и упоритостта на техните желания, да установим строги правила да ограничават всички видове хора, но не можем да не счетем за наш дълг да препоръчаме на хората от всякакъв вид трезво и умерено използване на онези благословения, които, отвъд нашите очаквания, е било угодно на Господа да ни отпусне в тази пустош, а също да обявим нашето крайно отвращение и неодобрение мъже и жени със скромно положение, образование и призвание да носят върху себе си модата на благородници, като носят златен или сребърен ланец, или копчета, или връзка на колената си, или да ходят във високи ботуши; или жените от същото положение да носят копринени забрадки и шалове, които, макар да са позволени за хората с по-високо положение, или с по-либерално образование, не можем да направим друго, освен да отсъдим за нетърпими при хора с такова положение. .
Ако един гражданин не е бил с добро образование, или военен офицер, или граждански служител, той не е можел да носи такова облекло, освен ако неговото състояние се оценява на 200 фунта или повече, според “истинска и безпристрастна оценка.” За нарушаване на това постановление се е налагала глоба от десет шилинга.
Подобно, макар и по-кратко постановление е било прокарано от властите в Кънектикът едно десетилетие по-рано.[6]
Това не трябва да се смята като свидетелство, че Масачузетс влиза по-късно в епохата на законите против разкоша.
Носенето на ланец от обществено нисши хора е било предмет на поне два акта на законодателството на Масачузетс през 30-те години на 17 век. Ланец е можела да носи само малка прослойка (вероятно само висшите класи), а ланецът въобще е бил забранен да бъде носен открито на каквато и да е дреха.[7]
Върху луксозните вещи са били налагани специални мита “за предотвратяване на неумерените разходи за средства, донесени отвъд моретата.” Включвали са се и такива стоки като захар, подправки, вино и тютюн. Митото е било 16 процента за преките купувачи и 33 процента върху вносната цена за търговците на дребно (така правейки по-трудно за местните търговци на дребно да се конкурират в продажбите с по-отдалечените, и вероятно по-малко активни, лондонски търговци).[8]

Потреблението на тютюн, което е било считано от пуританските ръководители за още един излишен разкош, е било под атаките [съжалявам, не мога да устоя] на някои от директорите на Масачузетс Бей Къмпани още от самото му въвеждане.[9]
Всички четири пуритански общности – Масачузетс, Ню Хейвън, Кънектикът и Плимът – са прокарали многобройни постановления, поставящи ограничения върху продажбата и потреблението на “вредния плевел.”
Всъщност тези забрани не са били ориентирани към общественото положение; те са били мотивирани от различни опасения. Едно от тях, разбираемо, са били пожарите. Бостън непрекъснато е горял през седемнадесети век, както Cities in the Wilderness (Градове в пустошта) на Карл Бридънбо показва в подробности.
По едно време Масачузетс изцяло забранява продажбата и купуването на тютюн, макар да е било законно той да се внася за реекспорт.[10]
Те очевидно са смятали, че е добре други градове да изгарят, ако местните търговци получат някаква печалба от сделката.
Губене на време

Кръчмите, пивоварните и магазините за алкохол са били под ограничения през седемнадесети век.
Наистина, някои от тези ограничения са толкова често срещани днес, както са били и в колониите в Нова Англия.
Хората не трябва да губят ценно време в кръчми, са вярвали магистратите, и затова отиват доста далеч, за да защитят хората от техните собствени слабости.
Тогава, както и сега, лицензирането е било главното средство за контрол, и също така е било и източник за обществени доходи.
Годишното лицензиране на кръчмите, твърдят магистратите на Масачузетс, е неизбежно, “като виждаме, че е трудно да се подреждат и поддържат домовете за обществена забава в такова съобразяване с цялостните закони, установени от този Съд, каквото е необходимо за предотвратяване на пиянството, прекомерното пиене, безполезното прахосване на пари, време и злоупотребата с Божиите създания. . . .”[13]
Макар това днес да изглежда невероятно, шовълбордът* е бил считан за главна опасност.
Не е трябвало да има сцени на възрастни хора, прекарващи почивен следобед в парка, играейки тази дяволска игра.
Такива игри са били знак за безделие – прахосване на Божия най-ценен ресурс, времето – и са били специално забранени в кръчмите, а също и за слугите и младите.
Магистратите са били готови да отидат до истински крайности, за да премахнат хазартните игри и шовълборда.[14]
Тези ограничения се срещат през целия седемнадесети век, за разлика от всички други закони против разточителството, което показва постоянството на мнението против “безделните занимания.”
(Може да се каже, че поне в Нова Англия шовълбордът не е трябвало да бъде занимание за стари хора, защото старите хора винаги са били считани за напълно производителни докато останат без сили; ако един човек е можел да работи, от него се е очаквало да работи. Ако шовълбордът е привлякъл гнева на пуританските магистрати, Лежър Уърлд или Сън Сити** или пенсионните центрове във Флорида биха били смятани от тях за нещо чисто сатанинско – най-лош вид прахосничество на производителните способности на хората.)

Както в толкова много други случаи, една колония не е участвувала в манията против разкоша: Роуд Айлънд.[15] Но Роуд Айлънд не е бил пуританска общност. Неговият основател, Роджър Уилиамс, се е обявил за разделянето на църквата от държавата – не за да защити държавата, а за да защити църквата!
Пуританското проповядване срещу гордостта и амбициите

До 1674 бащата на Котън Мейдър, Инкрийз Мейдър, е бил убеден, че непрекъснатото нарушаване на Петата Заповед – заповедта за общественото положение – е било главният грях на неговото поколение. (Това, че някой на име Инкрийз*** би могъл да има такова отношение, служи само за да подчертае иронията.)
Подчинените са се надигали срещу началниците си в общността – в семействата, в училищата, в църквите.
Страхът не е бил от избухване на въстание, а от това непрекъснато надигане. “
Ако има някакво господствуващо нечестие в Нова Англия, това е то ... И отбележете какво казвам, ако някога Нова Англия бъде разрушена, именно този грях на непокорство срещу петата заповед ще бъде разрушението на земята.”[26] Семюъл Уилърд се съгласява с Мейдър.[27]

Проблемът, както пуританските предсказатели са го виждали, е бил, че хората не са доволни от своя жребий в живота.
Последната проповед на Дениъл Денисън, добавена от друг известен проповедник от онова време, Уилиам Хъбърд, към надгробната проповед на Хъбърд над гроба на Денисън, цитира амбициите като проклятието на земята, заедно със завистта: “.

. . Амбициите не знаят почивка, трябва да създават постоянно недоволство, та по този начин да получат възможности за напредък, и използват завистта, за да подтискат другите и нагло да се изпречват на пътя им. . . .”[28] Такива амбициозни хора не желаят “да пребъдват в призванието, в което са поставени; те не могат с търпение да чакат благословението, нито вярват, че когато Бог има нужда от тяхното служение, той ще им намери работа, и каквото и да стои на пътя тяхното намерение, трябва да отстъпи. . . .”[29]
Бостънският Синод от 1679 изброява гордостта в облеклото и неограниченото подражаване от слугите на облеклото на техните господари сред първите редове в своя каталог от над дванадесет обществени злини, които са донесли нещастия на Нова Англия.[30]
Пет години по-рано самият Инкрийз Мейдър заявява трудността да се различи облеклото на новородения от това на неновородения. Ден на нещастие е когато “преподавателите по религия се обличат като света.”[31] Но като се има предвид неизбежното и безспорно съществуване на човешкия грях, какво може да се направи, за да се поправи този проблем? Какви са стандартите за законно облекло в едно богоугодно общество? Подлежат ли на промяна? Както стандартите за икономическо подтисничество, справедливата цена и лихварството, стандартите за благочестиво облекло са били неясни.
Необичайно облекло

Преп. Уриан Оукс мощно се бори с тази трудност. Той е бил убеден, че човешката гордост се изразява във външния вид, “в чувствените украси и накити на външния човек, това тяло от пръст, което се връща в пръстта и червеите.”
Необичайното облекло ще бъде наказано, казва той, цитирайки Софония 1:8 като доказателство. Въпреки това, някои скъпи и красиви дрехи са правилни (2 Царе 1:24).

Не че съм толкова суров или непреклонен, че да възкликвам срещу това или онова облекло, било че то не носи нищо нескромно в себе си или е противно на правилата на моралната честност. Гражданският обичай на мястото, където живеем, е това, с което трябва да се съобразяваме в този случай. Но когато хората прекарват повече време в окичването на своите тела, отколкото за душите си. . . . Когато отидат отвъд това, което тяхното състояние или положение би позволило, и са принудени да влязат в дълг и да пренебрегнат делата на милост и благотворителност, или да изискват излишно от другите в своите отношения, та другите да се поддържат в тяхното състояние или външен вид; или когато превишат своя ранг и степен (като една цел на облеклото е да разграничава и да прави разлика между хората според тяхното място и положение) и когато синовете и дъщерите на Сион са горделиви и самомнителни в своята обхода и се накичват във време за смирение, когато църквата е унижена, Ерусалим и Юда са в бедствено състояние и Господ призовава за дълбоко смирение: Това е много противно на Бога и както Писанието, така и Разумът го осъждат.[32]
Старите пуритански стандарти за обществена почтеност стават жертви не на рационализма на Просвещението или на философския скептицизъм, а на практическото пуританство. Както средновековните манастири, пуританската общност е просперирала като пряко следствие от пуританското учение. Но за разлика от манастирите, обществото на Нова Англия от края на седемнадесети век не обръща внимание на вика да се реформира.
Всъщност, виковете за реформа са били толкова неопределени, особено след победата над индианците във Войната на крал Филип (1675-76), че ако някой магистрат би искал да ги послуша, той нямаше да чуе нищо подобно на конкретни реформи. Светиите в църквите са отказали да спазват старите стандарти за облекло и обществено положение, както хората извън църквите, които са пренебрегнали да “притежават завета” на църковното членство. Пуританските проповеди са предупреждавали за Божия гняв срещу закоравеността на сърцата, но когато осъждението е дошло – във формата на индианско въстание – пуританските въоръжени сили победили. Успехът е бил единственото нещо, с което песимистичните еремиадски проповеди на второто поколение просто не са могли да се справят успешно.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Когато пуританите пристигат в Нова Англия, те имат видение за библейския град на хълма, който ще служи като лъч за Европа в нейната деградация.

Те ще завладеят пустошта и ще установят Свято Общество, което всички ще виждат и ще му подражават.

Само ако нарушат завета си с Бога – което винаги е възможно и е голямо изкушение – техният експеримент ще пропадне.

Този оптимизъм относно тяхното възможно бъдеще, ако останат верни на Бога, е бил част от техния заветен възглед за обществото. Благочестивите хора ще се научат да владеят себе си според Божия закон. Те ще бъдат подпомогнати в тази си задача от йерархичните заветни институции на обществото – семейството, църквата и държавното управление – които също ще управляват на основата на Божия открит закон, изпълнявайки вярно Божиите съдби.

Всеки жител на обществото ще има възможност да получи благословенията на правдата под Бога.

Пуританите са очакали да видят Божиите благословения сред себе си в отговор на своята заветна вярност.

Но те са имали сериозен проблем. Те е трябвало да решат точно какво Бог изисква от тях във всяка област от живота, включително и в икономиката.

Какво е Божий закон? Как може той да се приложи в историческите обстоятелства?
Как биха могли да работят в този свят и в същото време да остават верни на съвършения закон на небесния Бог?
Това е което Едмънд С. Морган нарича пуританската дилема: “. . . да основат общество, в което Божието съвършенство ще намери съответното признание сред несъвършени хора.”[

Те са носели със себе си интелектуалния товар на ранната схоластична традиция.
Ако вместо нея са били възприели възгледите за свободния пазар на късните испански схоластици, историята на първите петдесет години на Нова Англия би била доста по-различна.
Биха избягнали безкрайните икономически недоразумения, причинени от опита на правителството да налага средновековния икономически контрол върху пуританската общност.

Второто поколение действително отхвърля голяма част от схоластичните икономически възгледи на своите бащи след 1676, но това не е било резултат от тяхното преосмисляне на принципите на икономиката от библейска гледна точка.
Това е било резултат от нов пиетизъм; постепенното изоставяне на първоначалната заветна идея.

Те вече не са разбирали как старозаветните закони могат да бъдат успешно приложени в Нова Англия, за да построят Свято Общество.

Те са изоставили задачата да построят града на хълма чрез библейския закон. Това бележи началото на края на пуританския експеримент в Нова Англия, включително и икономическите експерименти.

В тази загуба на вяра те не са били сами.

Религиозният пиетизъм се е разпространил в Западния свят след 1660, в Англия, на Континента и в пуританските колонии.
Предишната увереност в бъдещето относно възможностите за разширяване на Божието видимо царство – културно, обществено и политически – е започнала да отслабва.

Луи XIV, Чарлс II и други светски монарси вече не се интересували от разширяването на Божието царство, а от своите собствени политически царства.

В Нова Англия се установява религиозен песимизъм относно видимите дела на света през следващите осем десетилетия, от 1660 до Голямото Съживление през 40-те години на 18-ти век, и в това по-късно възраждане постмилениалният оптимизъм е бил съзнателно отделен от библейския закон.

Явният антиномизъм на Голямото Съживление унищожава последните остатъци от идеала за Святото Общество.

Но този надгробен камък е бил поставен над видение, което отдавна вече е било на смъртно легло. През 1680 пуританските теолози и проповедници вече са знаели, че по всяка вероятност техните надежди относно Святото Общество няма да бъдат реализирани.

Общественото и икономическото пуританство, обаче, е продължавало да действува, но на индивидуално ниво.

Индивидуалните светии са спестявали, планирали и строили за бъдещето.

Святото Общество, макар и не така свято, както през 1630, е било по-зряло.

То вече е било освободило хората от много от оковите, които са ги сковавали в продължение на хиляда години.

Една нова земя е била готова за прилагането на пуританския усилен труд и спестовност. Политическите институции, изградени върху учението за свещеничеството на всички вярващи и валидността на заветите, са осигурявали демократичния механизъм за дисциплинираното предаване на политическата власт. Икономическите институции, изградени на основата на индивидуалната отговорност пред Бога, сега са помагали да се освободи енергията на една трудолюбива общност от граждани.

Старото пуританско недоверие към съсредоточената политическа власт, съчетано със старата средновековна традиция на местната общност, създава нечувана досега икономическа свобода. Това, което е било обществено непрактично в пуританството, е било до голяма степен изхвърлено от по-късното поколение пуритани. Което е останало, представлява част от основата на Американската република.



Пилигрими често се наричат раннните заселници от Плимутската колония ,днес Плимут -Масачузет.
Освен Презвитериани и Конгрешани има и друго течение на пуританството-Сепаратисти-или извън държавата.Те се разделят на три течения според лидерите си-Броуни-Грийнуд и Бароу-Смит и Робинсън.
Те смятът ,че църквата трябва да е напълно отделена от държавата и вярващиите да имат завет и помежду си.СЛужителите трябва дъ бъдат избирани от членовете на църкватна и никое общество няма право да властва над друго.
Църквата водена от Робинсън 1575-1625 през 1608г емигрира в Лайден-Холандия.За да предпази своите млади хора от сливане с холанското население през 1620 емигрира с кораба „Мейфлауър“за Северна Америка-Плимут.Лондонска компания за търговсик предприятия ги финансира като им отпуска заем от 7 000 лири.Емигрантите ще им върнат заема като им помогнат да изградят предприятие за улов и преработка на риба.Това са Пилигримите.
Те прилагат идеята за завета и в политическия живот.
Заселниците потеглят на 16 септември 1620 година от Плимут, Англия с кораба Мейфлауър и след изтощително плаване на 21 ноември акостират близо до нос Кейп Код в Нова Англия.
„Мейфлауър“ , буквално: "майско цвете"- е известният кораб, използван от пилигримите през 1620 г. за плаването им от Саутхемптън, Англия, до втората успешна английска колония в Северна Америка - Плимут в Масачузетс, която става по-късно част от Съединените щати.
Пътуването отнема 66 дни, а на борда на кораба има 102 пътника и около 25-30 души екипаж. „Мейфлауър“ има голямо значение в ранното заселване на Америка и последвалото създаване на Съединените щати. Историята му е важна икона в културата и историята на САЩ и до наши дни.
Пътуването е вдъхновено от първата успешна английска колония в Северна Америка, Джеймстаун, през 1607 г.
На борда на пътуват т.нар. бащи на пилигримите - нежелани в Англия пуритани, отделили се от англиканската църква в края на XVI и началото на XVII век.
Целта на пътуването е парче земя в Северна Вирджиния край река Хъдсън, дадено им за ползване от Лондонската компания.
Пътуването на кораба с общо 102-ма пасажери продължава до ноември, когато той се озовава край Кейп Код в днешен Масачузетс и на 21 акостира до днешния Провинстаун.
Разбирайки, че пътуването до Вирджиния ще им отнеме още няколко дни, те решават да слязат на брега и да създадат там своя колония.

През предходните десетилетия англичаните създават предни постове по атлантическото крайбрежие на днешните САЩ, но постоянните жители там се броят на пръсти.
Преди да слязат на брега, пътуващите с кораба подписват т.нар.
Харта от "Мейфлауър", която е първият документ за устройството и управлението на новооснованата колония Плимут. Целта на документа е да се запази единството на колонията и да не бъде допуснато малцината англикани, пътували с кораба, да се отделят в отделно поселение, както и да обоснове правото им на заселване. Хартата е подписана от 41 пътници.Този договор се превръща в тяхнта конституция д 1691 г. когато се обединяватсъсейлемските заселници Масачузетс.
Брюстер е религозният водач, а Бредфорд първият губурнатор.

Колонистите изкарват тежка зима и поне 50 от тях умират, но колонията оцелява. "Мейфлауър" поема обратно към Англия през април 1621 г.


На 27 ноември в САЩ се чества Деня наблагодарността. Това е един от главните инай-популярни празници в страната, роденнепосредствено на територията на
Съединените щати. Неговата история е смесот реалност и легенди.Официалната версия за историята напразника е следната. За пръв път Денят на
благодарността бил отбелязан през 1621 г. отанглийски заселници, живели в Плимутскатаколония. Зимата била тежка, храната недостигала, а новата зима също непредвещавала нещо добро. Тогавагубернаторът решил да повдигне духа нахората и организирал първия Ден наблагодарността. Празникът бил отбелязан отбританските заселници и технитесъседи-индианци.Благодарение на тяхната помощ колониятаоцеляла през първата гладна зима. Повечетозаселници придали на празника дълбокрелигиозен смисъл - те видели в него начинда благодарят на Всевишния за милостта му ида отбележат края на прибирането нареколтата.
През 1789 г. Джордж Вашингтон, първиятпрезидент на Америка, обявил 26 ноември заДен на благодарността. В различните щатиобаче продължили да го честват по различновреме. През 1863 г. президентът Линкълнофициално оповестил, че Денят наблагодарността ще се празнува в последниячетвъртък на ноември във всички щати и отвсички вярващи.С Деня на благодарността са свързаниредица традиции. Всички членове насемейството задължително отиват на църква,а след това се събират край празничнататрапеза. На нея трябва да има печена пуйка,гарнирана със сос от боровинки. Към нея се
поднася картофено пюре, а за десерт - пай с
тиква.Според легендата, на първия празник прездалечната 1621 година заселниците ииндианците изпекли и изяли четири пуйки.
Оттогава въпросното пернато и Денят наблагодарността са се превърнали в синоними.По традиция на президента на САЩ на
специална церемония се подаряват двевеликолепни пуйки, като едната украсява
трапезата в Белия дом, а другата тойпомилва. Тя се изпраща във ферма, където яотглеждат до края на дните й. През 1963 г. официално бе признат и друг
предшественик на Деня на благодарността.Две години преди празника в Плимутскатаколония, той бил честван от британскипреселници, установили се във Вирджиния. Снего те отбелязали благополучнотопреплаване на Атлантическия океан. При товавъв Вирджиния денят бил честван идесетилетия по-късно. Такова условиепоставила английската компания, отправилаги към Новия свят.
В документите на Плимутскатаколония (по-точно в дневниците нагубернатора) се съдържат доста точни данниза храната на заселниците. Те са ялицаревица, ябълки, круши, тиква, картофи, дориягоди. Единственото месно блюдо на празникабило еленското. Пилигримите не са имали вилици, те си
хапвали, като използвали лъжици и ръцете си.Сегашната трапеза за Деня на
благодарността обаче се украсява богато имного грижливо.
Пилигримите се носилипростичко, всеки обличал каквото имал.Дрехите по онова време били доста скъпи ибило изключено да се говори за нещоспециално. Черно и тъмно се слагало само внеделя, когато били църковните служби.Участниците в първия Ден на благодарносттачесто са наричани пилигрими и пуритани.
Това обаче са две различни групипреселници. Пилигримите са легендарнитепърви британски заселници, пристигнали скораба "Мейфлауър". Те се установили в
района на Плимут.
.

Пилигримите пристигали в Новасвят най-вече с цел да забогатеят, да си
осигурят по-добър живот. Пуританите, коитобили преследвани в Англия, търсели тукрелигиозна свобода.Голямото коледно пазаруване в САЩ стартира
в петъка след Деня на благодарността. Всякагодина по това време традиционно милиониамериканци се втурват в магазините, за даизберат първите подаръци за най-близките сихора.В този ден, известен още и като “Черния
петък”, магазините правят между две трети и
три четвърти от целия си оборот за годината,
показват проучванията.Тъй като се намират извън юрисдикцията на компанията, пилигримите подписват споразумение да живеят според "законите на справедливостта и равноправието". Колонията изиграва важна роля в развитието на целия регион на Нова Англия, защото не се управлява от Лондон. Оттогава насам близо четири века Кейп Код продължава да бъде един от символите на Нова Англия.
В някои от по-малките селища в Кейп Код е съхранена и най-демократичната форма на управление в Америка от времето на първите заселници. Ръководството на местното самоуправление се осъществява от 5-членен съвет, който гражданите над 18 години са избрали. Веднъж годишно събранието на жителите разпределя общинския бюджет. Кметът има само представителни функции, оперативната работа се изпълнява от градски управител, който е администратор и мениджър. Така например в едно селище като Труро, което наброява около 2000 души, гражданите разпределят бюджет в размер на 12 млн. долара.
Фамилията Кенеди има особено присъствие в Кейп Код. В началото на 60-те години от заспало градче Хаянис се превръща в летен дом на американския президент. Тихото кътче на Атлантическия океан става любимо място за отдих на президента Джон Кенеди. Фамилията, която се е установила в Бостън, обаче се привързва към това красиво място още през 20-те години. През 1925 г. бащата на семейството Джоузеф Патрик Кенеди наема вилата "Малкъм Котич", а три години по-късно я купува заедно с неголяма част от крайбрежната ивица. Любопитна подробност е, че жителите на окръг Барнстабъл в Кейп Код гласуват против Кенеди като кандидат-президент.
Впоследствие обаче той спечелва завинаги симпатиите им, след като обявява за национален резерват голяма част от крайбрежната ивица на Кейп Код, която е съхранена непокътната и до днес.

Сейлм

Но те са направили други грешки:
широко разпространение на общопритежавани земи за пасища,
контрол върху покупко-продажбата на земя,
контрол върху цените и заплатите,
контрол върху качеството, обществени гилдии и монополи
и контрол върху облеклото на хората.
Те на практика са научили какво произвежда правителственият контрол: конфликти и оскъдица.
Те премахват всякакъв икономически контрол и икономиката процъфтява.

Това е историята на почти половин век пуритански експерименти с правителствен контрол, всички в името на християнската етика, и причината в края на краищата те да бъдат изоставени.
Пуританите са се научили от практиката.
Опитът, който беше придобит в това взаимно общение и преживявания, през няколко тежки години и сред благочестиви и трезви хора, може добре да свидетелствува за суетата на това схващане на Платон и на други древни хора, приветствувано от някои хора в по-късни времена, че отнемането на собствеността и въвеждането на обществото в състояние на общо владение ще направи хората щастливи и процъфтяващи; като че ли са по-мъдри от Бога.
Уилиам Брадфорд


През 1628 г. пуританският проповедик Джон Уайт организира компания за засерване в Сейлем.Първата група е от 50 човека и се заселват
През 1628 г. в Сейлем.Избират Джон Ендикот за свой губернатор.Те въвеждат конгрешанската система, основана на зевет.
През 1629 г.компанията на Джон Уаит се слива с Масачузетс Бей Къмпъни.Всички акционери -около 900 човека , заеднос управителите на компанията емигрират , за да избегнат гонението на Чарлз 1.
През 1629 – 1630 г. около 2000 английски пуритани се преселили в Масачузетс,
През 1631 г .генералният съд в Масачузетс дава право на гласуване само на църковните членове, така конгрешанството става официална религия.

Били основани редица нови градове, наречени с имената от селища в Европа – Ипсуич, Роули, Бостън и т.н.
Служителите в растящият брой църкви са дипломирани университески възпитаници-повечето от Кембридж.
Започва „роене“ на пуританите, започнало поради строгото нетолерантно отношение на водачите на колонията и желаните оза окопиране на свободните плодородни области.
Томас Хукър -служител в Нютон и неговото общество били недоволен от ограничаването на право на глесуване само на църковни членове и подел молба да се премести на запад по поречието на р.Кънектикът.Разрешението е дадено и до 1636 г. има вече три нови града.Те създават нови по-либерални правила, като само от губернатора се изисква да е църковен член.А всички хора избират мирови съдии.
Джон Девънпорт -пастир в Лондон и приятелят му Теофил Итън заедно с много от църквоните им членове отплуват за Америка през 1636 г.
Поради желание за свобода не се остановяват в бостън , а в Ню Хевън ,в южната част на днешен Кънектикът.Те получават земя от индианцитерез договор и основават общество, основано на библията,в което само църковните членове могат да гласуват.
до 1640 г. в Америка се установили още 16 000 пуритани бежанци и преселници от Англия.
Джон Елиът пастир на църква в Роксбъри през 164 г. започва работа сред индианците и организира хриситяните индианци в градове.До 1674 г. сасъздадени 14 селища с около 24 000 индианци хриситяни.Освен това превежда и публикува през 1663 г Старият и Новият Завет на местния индиански диалект.
През 1631 г Роджър Уйлямс , учил в Кеймбридж, приема схавщанията на сепартистите -пуритани в посака анабаптизъм пристига В Бостън.Намира че тук църквата не е достатъчно очистена отива в в Плимут.След две години е повикан в Сейлем, но не отива ,защото сътът му заповядват да напусне,защото
До 1700 г. в Северна Америка вече имало около 400 000 европейци. твърдял, че земята е на индианците, противопоставя се на държавната църква.През 1636 г. копува от индианците малко земя и основава Провидънс.През 1639 г. в Провидънс е основана църкваот 12 човека и всички се кръщават отново, ключително и Роджър Уйлямс.По всяка вероятност това е първата баптиска църква в Америка но има спор за това между нея и църквата в Нюпорт.
И до днес големите баптиски църкви са под влиянието на идеите на Роджър Уйлямс-отделяне на църквата от държавата и свобода на съвестта.
Това отделяне на мен ми се струва по-скоро грешка.Първо правиш държавата свой враг-сам си просишгонение, второ развиваш манталитет на сектант-партизанини , а не на цър и свещеник.
Ад Хъдшисън-провежда събирания у дома -проповадва Завет на благодатта, противопоставйки го на Завета на делата, прокламирайки абсолятна сигорност в спаснеито и през 1632 г, бременна е изгонена от колониятапрез зимата остива на осторв Род Айлънд където тя и последователи те й заселват НЮ Порт и Портсмут.




Д окато испанците и португалците завладявали и колонизирали Южна и Централна Америка, останалите европейски морски сили се надпреварвали за териториите на Северна Америка.
Благодарение на Жак Картие, който открил и проучил река Сейнт Лорънс, французите установили позициите си по поречието на реката и около Големите езера,
а Самюел Шамплен поставил основите на Нова Франция в днешните канадски земи. Робер де ла Сал проникнал по поречието на река Мисисипи и ги обявил за френско владение, което нарекъл Луизиана в чест на френския крал Луи XIV.


Англичаните се появили последни в борбата за новите територии в XVI в., но постепенно и систематично разширявали американските си владения, докато в средата на XVII в. водещата им роля в колонизацията на Северна Америка станала безспорна.
Чарлз II превърнал колонизацията в държавна политика, когато в 1660 г. основал Съвет за чуждите плантации, който имал задължение да разработва закони и разпореждания за дейността на колониите.
По време на своето управление той издал позволителни -харти за основаването на 4 колонии – Каролина, Ню Джързи, Ню Йорк и Пенсилвания.


Индиянците продали остров Манхатън (там, където бяха кулите на Световния търговски център) на холандски заселници за 24 долара изразено в джобни шишенца уйски! Тяхното разсъждение e - като сме им продали острова, те не могат да го сложат в джоба си и да го отнесат. Той пак ще си е там!
През 1664 г. Чарлз II дарил на брат си Джеймс, херцог на Йорк и бъдещ крал на Англия, земите между реките Кънектикът и Делауер, включително и Лонг Айлънд. Същата година английската флотилия под командването на Ричард Никълс отплавала, за да завладее новите имения на Джеймс и принудила Петер Стуйвесант, управител на холандсата колония в Ню Амстердам, да се предаде.
Няколко години по-късно холандците отново си възвърнали колонията и известно време задържали старата си столица, но през 1674 г. завинаги я преотстъпили на англичаните.
Херцогът на Йорк поел управлението на колонията и преименувал грда на Ню Йорк. Тук живеели не само холандци и англичани, но и германци, французи, скандинавци , африканци и индианци.

По-късно Джеймс дал голяма част от земите на юг от Ню Йорк на двама свои верни приближени. Единият от тях нарекъл колонията си Ню Джърси.


Квакерите
През 1681 г. Уилям Пен младши, наследил след смъртта на баща си, адмирал в Кралския флот, правото на иск срещу краля за неизплатени дългове. Чарлз II изплатил дълга си, като му дарил обширна земя между Ню Йорк и Мериленд и по негово настояване колонията била наречена Пенсилвания.
Квакерите се появили в Бостън през 1656 г. но поради враждебност и те отиват в Западна Ню Джърси.Но голямото им ебежище става Пенсилвания.Уилям Пен превръща колонията в убежище за репресирани от всякакви убеждения.Поради това тук има голямо разнообразие от религиозни групи.
През 1741 г самея Цинцендорф -водачот на моавскитебратя два за да обедини германските грепи , но безуспешно.
Религиозното разнообразие е основен принцип на религията в пенсилвания, в южните-Англиканската, а в Северните -Конгрешанската църква.

Презвитарианството в Америка;

Поради търговските закони на Джеймз 1 през периода 1710-1750 г.около 200 000 презвитарианци от Северна Ирландия емигрират след кратък престой в Нова Англия се предвижват ъкмНЮ Джърси и Ню Йорк, в централна и западна Пенсилвания и Питсбърг, който е водещ цантър на Американското презвитерианство.

Методизъм
След 1760 г.Методизмът е въведен в 13 колонии.
Още по на юг се намирали Южна и Северна Каролина и Вирджиния, които се разраснали след гражданската война в Англия, когато Чарлз II дарил земя за своите поддръжници роялисти.

Към края на XVII в. в Северна Америка вече имало 13 английски колонии, които се управлявали от губернатори, назначени от краля, и местни законодателни събрания, които решавали вътрешнополитическите проблеми.





Американската гражданска война (1861-1865) е война между добре развитите индустриални северни щати и селскостопанските южни щати на САЩ. Фермите и плантациите в южните щати били обработвани от чернокожи роби - евтина работна ръка, принудена да работи изключително усилено. Ето защо те били много важни за стопанствата на южняците.
Избраният за президент на САЩ Ейбрахам Линкълн се обявил срещу робството, което довело до отцепването на 11 южни щата. През 1861 г. техните войски нападнали Форт Съмтър, което поставило началото на една изключително жестока и кръвопролитна война.
През 1865 г. войските на Юга капитулирали, измъчвани от липса както на оръжия и всякакви боеприпаси, така и на храна и облекло за изтощените войници.
















Индиански войни
В обременените от филмовите клишета масови представи индианецът задължително е на кон. Да, но това е така след ХVI век, когато испанците докарват конете в Новия свят. Това променя и живота, и начина на воюване на значителна част от коренните жители на Америка. Най вече - на тези, които населяват прериите и пампасите.

Към средата на ХVII век те вече не само са фактор в непрекъснатите сблъсъци между англичани и французи за надмощие в Северна Америка, но и отварят истински войни срещу европейските заселници.

Пръв провежда подобна мащабна кампания вождът на племето уампаноаги Метакомет, наречен крал Филип. Той обединява всички племена от днешните североизточни щати и преминава в тотално настъпление против християнизираните индианци и англичаните.
От 90 селища поне 60 са обсадени по всички правила на военното изкуство, като 12 са превзети и изгорени. Изглежда че настъпва краят на белия човек в Америка.
Но на 12 авугст 1677 г. Метакомет е заловен и екзекутиран.

След почти едни век Понтиак- 1763- легендарният вожд на отавите -от тях днес е останало само името на канадската столица Отава, отново успява да обедини всички племена от Великите езера до Тенеси. Заедно с дъщеря си Паките той обикаля с кану по Мисисипи и притоците є, убеждавайки вождовете в необходимостта от съгласувани действия. И успява да създаде истински генерален щаб, който разработва план за общо настъпление.
Щурмът започва на 2 май 1763 г. Падат почти всички фортове около Големите езера. На пътя на червените воини е само Детройт. Той е обсаден от 2000 индианци от различни племена начело със самия Понтиак. Обсадата продължава цели четири години. Накрая уморените и разочаровани племена едно по едно сключват мир с англичаните. Останал сам със своите отави, Понтиак се оттегля на юг, при маямите в испанска Флорида, където скоро е убит.
Един английски лорд раздава на индианците одеала, заразени с вариола и много индианци се заразяват и умират.

През лятото на 1813 г. Индианците крийк, водени от Червения орел, нападат един форт в щата Алабама, но на следващата година са разбити и отстъпват немалка част от земите си на белите.

Скоро след тези събития на мястото на британските колонии в Северна Америка се ражда нова държава Съединени американски щати. Но отначало тя е държава само на белите. Вождът на племето шоуни Текумсе организира различните племена не само за координирани военни действия срещу белите, но и за създаване на... паралелни Съединени щати, само че - индиански. И успява през 1807 г. да свика първия индиански конгрес, а през 1811 г . - втория. След него в местността Типенканое се събират хиляди воини от десетки племена. Притесненото федерално правителство изпраща военни части под командата на генерал Харисън. Текумсе обаче събира сили и не бърза с обявяването на война на официален Вашингтон. Една безсмислена атака, предприета от брат му Тенксватава, позволява на генерал Харисън да разгроми събралите се индианци. Самият Текумсе отива с хората си в Канада и се включва на британска страна в избухналата през 1812 г. англо-американска война. Загива на 5 октомври 1813 г. като бригаден генерал от британската армия.

Индианците от племената сок и фокс, водени от Черния ястреб, през 1831 г. избират пътя на войната с белите, но са разгромени.

Вождовете на команчите Странстващият вълк и Слънчевият орел водят преговори с белите, да им дадат коридор за преминаване през земите им срещу държавни субсидии за племето. След 1871 г. правителството на САЩ изоставя тази политика.

Това е последният опит за организирана съпротива против белите с цел те да бъдат изгонени от Северна Америка. В началото на ХIХ век те са вече твърде много, поне - между Атлантическия океан и Мисисипи. И индианските племена постепенно са изтласкани на Запад от великата река.

Последна съпротива оказват семинолите, водени от своя вожд Оцеола. В продължение на 8 години от 1832 до 1840 г., семинолите водят партизанска война в джунглите на Флорида, унищожавайки цели подразделения от американската армия, като например - отряда на майор Дейд. Но, в крайна сметка, семинолите също са принудени да се предадат и да бъдат изселени в земите на днешния щат Оклахома.

Племената на сиу-дакота по принцип нямат проблеми с белите. Суровите прерии на днешните два щата с това име не са привлекателни за заселниците, пък и железопътната линия преминава по на юг. Но в местността Черните хълмове е открито злато. И в индианския департамент във Вашингтон решават да действат директно, като хвърлят срещу дакотите прословутата Седма кавалерийска бригада, командвана от героя от Гражданската война генерал Джордж Армстронг Къстър.
Всичко свършва бързо и катастрофално за белите войници. На 25 юни 1876 г. Седма кавалерия навлиза в безлюдно индианско поселище при рекичката, наречена Литъл Бигхорн. То изглежда изоставено. Хора и коне, порядъчно ожаднели от прехода, се спускат към водата. И в този момент от околните хълмове връхлитат стотици сиукски воини, водени от вождовете Седящия бик и Лудия кон. Само за час всичко е свършено. Генерал Къстър загива заедно със 17 офицери и 700 войници. Нито един бял не оцелява от сражението. Това е най-голямата победа на червенокожите в цялата история на индианските войни. Но същевременно е и последната.

Разбира се, индианците продължават съпротивата. Достатъчно е да споменем Кинатпуш, вожд на малобройното племе на модоките. В продължение на 17 години - от 1856 до 1873 г. - той води партизанска война на територията на днешния щат Орегон. Отрядът му наброява само 40 души. В един момент против него е хвърлен редовен пехотен полк с артилерия. Преследването продължава три месеца, при което убити и ранени са поне половината войници, докато Кинатпуш не губи нито един човек. В крайна сметка, талантливият вожд е заловен и обесен на 8 октомври 1873 г.

Съпротива срещу белите водят и кайовите, водени от Сатанта и от Седящата мечка, както и оглала, водени от Червения облак. След 1862 г. сиу (сиуксите) подлагат на нападения заселниците в земите им.

През 1864 г. ген . Къстър избива 700 жители на лагера Сенд Крийк, повечето от които са старци, жени и деца. Малцина избягват смъртта и повеждат борба начело с вожда Черният котел, загинал в битка с войниците на Къстър.

Съпротивата на апахите и техния вожд Джеронимо са вече част от американската история. Населяващи Аризона и Ню-Мексико, те са запазили свободата си през целия период на испанското колониално владичество в Америка. Провалят се и опитите на правителството на независимото от 1821 г. Мексико да ги покори. Но през 1848 г. след Американо-мексиканската война част от земите на апахите попадат в територията на САЩ. И апахите трябва да водят война на два фронта - и срещу мексиканците, и срещу американците. Тя започва през 1855 г. след подлото убийство на вожда на апахите - Хуан Хосе от американския авантюрист Джеймс Джонсън, нает от мексиканските власти. Наследникът на Хуан Хосе - Червената ръка, унищожава цели две градчета Санта-Рита и Пинос-Алтос, чиито жители се занимавали главно с лов на индиански скалпове. Червената ръка успява да обедини всички племена на апахите. Цели 8 години неговите воини практически контролират Ню-Мексико и Аризона и съседните мексикански райони. През 1863 г. Червената ръка най-сетне е заловен и екзекутиран, но съпротивата продължава вождът Кочис. Сиу, водени от Червения облак и Буйния кон, както и апахите, водени от Кочис и Джеронимо, водят партизанска война с белите – в планините, в каньоните и в пустините.

Генерал Крук, кръстен от апахите Сивия вълк, съчувства на индианците и се грижи добре за тях. Но през 1875 г. той е отзован, а апахите са преместени в нов резерват пустинята Сан Карлос в Аризона. Те обаче бягат оттам начело с Викторио - един от съратниците на Червената ръка. Към него през 1881 г. се присъединява още една група избягали от резервата Сан Карлос начело с Хойтлай, останал в историята с испанското име Джеронимо. Апахите се базират в планината Сиера-Мадре, на границата с Мексико, откъдето извършват рейдове по целия американски Югозапад. Тогава във Вашингтон отново се сещат за Сивия вълк - генерал Крук. През 1883 г. той повежда срещу Джеронимо петхилядна войска (цялата американска армия тогава няма и 100 000 души личен състав!) още толкова мексиканска и стотици индианци следотърсачи. Всичко това срещу няколко десетки апахи. Равносметката в края на кампанията са убити 1000 американци и мексиканци срещу 9 загинали апахи. Наистина, скоро след това Джеронимо се предава на Крук и се връща в резервата. Той е единственият от изброените водачи, който умира от естествена смърт. През 1876 г. сиу и чейени, водени от Седящия бик (Татанка Йотанка) и Буйния кон (Ташунка Витко) разгромяват генерал Крук, а после – и ген. Къстър – при Литъл Биг Хорн.

През 1877 г. към въстание подбужда и вождът Вовока, който е вдъхновяван от пророчества за успешно въстание срещу белите.

С това индианските войни приключват. Но не - и историята на индианските бойци. Времената се менят и отношението на белите към коренните жители на континента също постепенно се променя.
Още през 1901 г. племената, живеещи в днешна Оклахома, получават американско гражданство.
А през 1917 г. САЩ влизат в Първата световна война. И за пръв път индианците се сражават вече не като червенокожи срещу бледолики, а като американци.
И през 1924 г. всички те получават американско гражданство.
А през 30-те години, по времето на Рузвелт, получават и първите привилегии в рамките на резерватите, които се превръщат в наистина свободни индиански територии.

През Втората световна война нещата се повтарят. Отново хиляди индиански младежи поемат по "бойните пътеки" на Африка, Далечния изток и Европа. Някои от тях стават истински национални герои, като Ърнест Чилдърс от племето на криките, черокът лейтенант Джек Монтгомери, Айра Хейес от племето пима и др. Следват Корея, Виетнам, Залива... Навсякъде потомците на Понтиак, Оцеола и Седящия бик се сражават под звездното знаме, което вече е станало техен боен тотем. Странно и знаменателно се развива ролята на американската армия от олицетворение на сблъсъка между коренните жители и новата американска нация през миналите векове, през ХХ век именно тя е институцията, в чиито редове по фронтовете на няколко войни индианци и бели се сплотяват за своето общо бъдеще...

https://www.eaglecircle.org/


https://www.eaglecircle.org/indexbg/dictionary.html