1-4 век

    ОТ ПЪРВИ ДО ЧЕТВЪРТИ ВЕК-ПЪРВА ЧАСТ     

Предговор
В Интернет съм нмерил две истории на църквата-на Пастир Димитър Митев -https://www.trinity-bg.org/index.php и на Джеймс Робъртсън на адрес -https://bible.netbg.com/bible/index.php?m=library
Ако не можете да ги намерите ще ви ги изпаратя.


В следващите страници съм написал това което съм разбрал относно Историята на Църквата за тези исторически епохи , които са ме интересували.
Те не са исторически задълбочени, ползвал съм сравнително малко книги и съм обобщил това, което съм разбрал.


Църквата до края на 4 век
1
Накратко


Доколкото разбирам за съдбата на самите апостоли, както и на героите описани в Новия Завет, като Тимотей, Варнава, Аполос не се знае почти нищо със сигурност. Ърл Кернс пише в „Християнството през вековете“:
„Мълчанието на Новия Завет и дори на преданието относно късното служение и смъртта на тези мъже, е удивително, особено на фона на зародилата се след това средновековна тенденция да се прославя смъртта на изтъкнатите църковни служители.“
Това е важно, повечето неща ,които със сигурност знаем за апостолите и за техните ученици извън Новозаветните текстове е много малко. Преданието, което е записано двеста и повече години години по-късно е по-богато, но то има доста фолклорен характер. Добър пример за това е легендата за Климент Римски и братята Кирил и Методий.
Ние нямаме сигурни данни за живота на самите апостоли, както и на техните ученици извън Новозаветните текстове.
Друг факт, сходен с този е че има само един запазен християнски текст на Климент Римски до 100 г. като че ли другите Апостоли нищо не са писали, нито са писали Аполос или Тимотей или Варнава...А повечето от тези, които са писали не са новозаветни герои и павечето са оставили по едно послание.
Мисля ,че това е общия знаменател на Църковната история до 300 г .

Мисля, че Бог е направил това ,защото ако ние имахме други християнски книги и документи от първи и втори век, щяхме да се ровим в тях и да правим учения на тяхна основа, а не на Новозаветните текстове.

Щяхме да кажем-“Ето това е било истинското християнство, в това са вярвали и живели в първата църква.“И щяхме да обръщаме повече внимание на тези текстове , отколкото на Новозаветните Книги. Защото Новозаветните Книги са всичко от което имаме нужда относно Божественото откровение и не е нужно да търсим в други книги какво и как.“Няма нищо ново под слънцето“-мисля че тази мисъл се изпълнява с написването на Новия Завет, що се отнася до Историята на църквата .Всички правилни и грешни учения , които са възниквали или ще възникват са описани в Новия Завет.

Съществува само една книга до 102 г. от Климент Римски. Той се води ,че е ученик на Апостол Павел, само защото на едно място в Посланието до Филипяните 4 гл.-3 ст. се споменава името Климент?!
Това ми се струва толкова несериозно , колкото и твърдението ,че авторът на друга книга от началото на втори век Ерм, също се води ученик на апостол Павел, защото на едно място Апостол Павел споменава Ерм, а на друга Ерма и се спори , кой от двамата е автор на книгата. Но има и друго предположение ,че Ерм е трета личност,живял около 150 г.


Посланието на Климент Римски , както и следващите 6 послания от Игнатий Богоносец умрял мъченически около 104 -117 г. служат за разпространяването на различни учения.
Например от Климент Римски католиците намират доказателства за първостепенното място на римската църква и на папата. От посланията на Игнатий Богоносец пък има идеи за изключителното място на презвитера в църквата и за много силна църковна дисциплина, нещо което примерно пуританите в Англия през 17 век оспорват.Също в История на Църквата от Джеймс Робъртсън пише:“Строго се внушава в тях подчиненост на епископската власт. Св. Игнатий заповядва на църквите да не вършат нищо без своите епископи. Той сравнява отношението на епископите към презвитерите с отношението на струните към арфата и увещава християните да се покоряват на епископите като на самия Христа и всемогъщия Отец. Честите повторения на подобни увещания и термини, с които се възхвалява епископската длъжност, били главните поводи да се съмняват по- после в оригиналността на всички тези послания или да предполагат, че те са били силно преработени с цел да подпомагат интересите на йерархията. „
Затова в мен се оформя това впечатление, че по начина по който Бог скри тялото на Мойсей, така той скрива историята за живота на апостолите извън Новозаветните книги, както и живота на църквата , извън новозаветните книги, защото ние бихме се заровили в тях ,да търсим Истината, а не в Новозаветните книги, които са Божие Слово.

ЖИВОТЪТ НА АПОСТОЛИТЕ

Относно животът на Апостолите се знае сравнително малко, извън написаното в Новия Завет. Преданието е доста по-подробно. Животът и делата им съм свалил от Православието. ком.

По -интересното ,което ми направи впечатление е че освен братята:Петър и Андрей и братята Яков Заведеев и Йоан, по всяка вероятност братя са и Матей и ап. Яков Младши , както и апостол Юда Тадей бил брат на Господ Исус Христос.




Християнски писатери до 150 г
9 автора за около 100 г.

Що се отнася за Хриситянские писатели до 150 г.ето списъкът на известните, достигнали до нас автори и книги по хронология.
Годината 150 г. не е точна, защото има преливане в поколенията, така че тя е по-скоро ориентировъчна.
Това са всичко 10 автори за период около 100 години -до 150 г. приблизително. Все едно от 1900 до 2000 г. да има само 10 християнски автора, повечето написали по едно послание!
Това затвърждава мнението ми ,че Бог е скрил от нас Църковната история от първи век. Дори едно от съчиненията-Дидахия е открито чак в 1883 г.!

-Климент Римски-умрял около 101 г.-Послание до църквата в Коринт.

-Игнатий Богоносец -умрял мъченически около 104 -117 г.- 6 Послания тях до църквите в Ефес, Магнезия, Тралия, Филаделфия, Смирна.
1 до Поликарп Смирненски.

-Папии Йераполски. Послания на Папий . Бил е епископ в Йерапол.
Написани между 120-160 г.
Тема: допълнения към цитати на Господ Исус, според устното предание.

-Поликарп, смирненски епископ. Умира. ок. 155-156 г.
Известни са две негови послания до църквата във Филипи в 110 г. За утвърждаване на практическия, всекидневен християнски живот.

-Юстин мъченик

-Ерм – книгата “Пастир”.На мен много ми харесва. В Интернет е публикувана половината книга. Цялата я има я в Православните книжарници. Прилича ми на виденията на Рик Джойнър.
Както стана дума не се знае кой е Ерм. Предполага се, че е бил първият апостол и пастир в Пловдив. Но , който и да е бил е живял до 150 г.

-Дидахия или Учение на 12-те апостоли. Открито през 1883 г.
Писмено съчинение, чийто автор е неизвестен.
Написано до 150г. в Сирия.
Съдържа най-древния образец за структурата на Ранната Църква, достигнал до нас.
Състои се от две части:
-първата съдържа християнското нравствено учение,
-втората - описание на църковната структура, служенията, управлението, Господната вечеря, кръщението, поста .
-2 псевдо послание на Климент Римски 135-140 г.
От неизвестен автор. Във всеки случай не и Климент Римски.
Съдържа интересни цитати от Исус и проповед на неизвестен римски презвитер.

- Послание на Варнава.Авторът не е библейският Варнава.Написано е вероятно в Египет ок. 100-135 г.
Поучение във вид на послание с анти юдейска насоченост.

-Послание към Диоген написано в края на втори или началото на трети век.Т.Т влиза в следващата епоха на Апологетите.
Анонимен автор. Написано по всяка вероятност до възпитателя на Марк Аврелий на име Диоген. Защита на на християнството.


ХРИСТИЯНСКИ АПОЛОГЕТИ и Църковни отци
150 г.-200г.
-годините са ориентировъчни.
7 писатели за 50г.
Писателите са живяли от първата половина на 2 век до края на века
Църковната история дава малко имена на християнските писатели след 150 г.“Християнски аполотгети“те живея през втори век и началото на трети.Някъде от 120 до 220 г.
Характерно за апологетите е, че те разглеждат Християнството като една философия - най-добрата от всички останали! Това не пълен списък, следователно има и още, но не зная малко или много.
Тук ще споменем само най-видните апологети.
Техните имена също се броят на пръсти:
-Антинагор.

-Ермии.

-Тациан.

-Теофил от Антиохия.

-Юстин Мъченик(110-165).

-Ириней Лионски е роден 130-140 г.Води се Църковен отец.
Ученик на Поликарп Смирненски. Трудове: “ПЕТ КНИГИ ПРОТИВ ЕРЕСИТЕ” и “ДОКАЗАТЕЛСТВА НА АПОСТОЛСКАТА ПРОПОВЕД”.
Присъщо на Малоазийската школа Ириней се придържал строго към Св. Писание.

-Мануций Феликс умр.210.Църковен отец от Латинската школа.
Обърнат в Християнството ок. 135 в Ефес. Пътуващ проповедник-апологет. Софист, за когото Християнството било най-добрата философия. Проявил се по времето на жестоките гонения при имп. Антонин Пий (138-161).
Трудове: “РАЗГОВОР С ТРИФОН” - защита срещу юдейството. Най-известно съчинение е “АПОЛОГИЯ” - защита срещу нелепите обвинения на езичниците.
Умрял мъченически в Рим.


ЦЪРКОВНИ ОТЦИ
от 200 до 300 г.
Също е и положението с Църковните отци от трети век.
11 писатели за 100 г./ Но това са по-известните/

Започнали своята деятелност от втората половина на II в., християнската писменост навлязла в следваща, нова фаза на своето развитие. Учението на църковните отци израснало, така да се каже, от съединението на новозаветното учение с най-доброто гръцката философска система. Но св. отци били не само учени богослови, но и ревностни радетели, наред с протестните духовни движения, за чисто и истинско Християнство.

-Ириней, лионски епископ (род. 130-140).
Ученик на Поликарп Смирненски.
Малоазииска школа .Църковен отец.

-Ориген род.185-ум.254 Александрииска школа.Църковен отец?
Едва 18-годишен - учител в Александрийското катехизическо училище.
Трудове: около 6000 съчинения! От тях:
- “ОСЕМ КНИГИ ПРОТИВ ЦЕЛЗ”,
- “ХЕКЗАПЛА” (едновременно съпоставяне на текста на шест цялостни старозаветни еврейски версии с пет гръцки превода),
- “ЗА НАЧАЛАТА”,
- коментари върху почти всички книги на Библията.
Ориген е първият, който отрича вечността на ада, дори считал, че в края и сатана ще стане блажен.
Умира като мъченик в 254 г.

-Киприян, картагенски епископ (род.201) латниска школа

-Иполит, римски епископ (II-III в.) Ученик на Ириней-Малоацииска школа.Иполит, римски епископ (II-III в.) Ученик на Ириней.
Трудове: Екзегетически съчинения (за жалост изгубени), “ЗА АНТИХРИСТА” и “ИЗОБЛИЧЕНИЕ НА ВСИЧКИ ЕРЕСИ”.

-Пантен

-Климент Александрииски

-Минуций Феликс -умр. 210. Забележителен апологет.
Трудове: “ОКТАВИЙ” - полемично съчинение.

Тертулиян Картагенски (155-225). Бележит богослов.
Трудове:
-Апологетични съчинения: “АПОЛОГЕТИКА”, “СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ДУШАТА”, “ДВЕ КНИГИ КЪМ НАРОДИТЕ”.
-Догматически съчинения: ”ПРОТИВ МАРКИОН”, “ЗА ПЛЪТТА НА ХРИСТА”, “ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ХРИСТА”, “ЗА ДУШАТА”, “ЗА КРЪЩЕНИЕТО” и др. Той пръв измежду църковните писатели споменава за детското кръщение, като го отхвърля като неправилно и затова - недействително.
-Нравствени съчинения: “ЗА ПОКАЯНИЕТО”, “ЗА МОЛИТВАТА”, “ЗА ТЪРПЕНИЕТО”, “ДВЕ КНИГИ КЪМ ЖЕНАТА” и др.
В 205 г. преминава към Монтанизма. Умира като монтанист в 225 г.

-Киприян, картагенски епископ (род.201)
Трудове: “ПИСМО ДО ДОНАТ”, “ЗА ПАДНАЛИТЕ”, “КЪМ ДЕВСТВЕНИЦИТЕ”, “ЗА ЕДИНСТВОТО НА ЦЪРКВАТА” и др. На него принадлежи фразата: “Комуто Църквата не е майка, на него и Бог не му е баща”.

- Лактанций (род. 250).
Трудове: “БОЖЕСТВЕНИ ПРЕДПИСАНИЯ”, “ЗА БОЖИЯ ГНЯВ”, “ЗА СМЪРТТА НА ГОНИТЕЛИТЕ” и др.

ЦЪРКОВНИТЕ ОТЦИ ОТ ЧЕТВЪРТИ ВЕК
300-400 Г.
11 писатяля за 100г

-Атанасий от Александрия (297-373). Александрииска школа.Църковен отец
Той бил отлично образован и вещ богослов. Знаел почти наизуст Св. Писание. Забележителен оратор. Отличил се в спора с арианите на Първия вселенски събор.
Трудове: “ЧЕТИРИ СЛОВА ПРОТИВ АРИАНИТЕ”, “ЗА СВ. ТРОИЦА”, Две книги за Въплощението и др.

-Лактанций (род. 250).
Латинска школа .Църковен отец

-Теодор Мопсуестийски

-Григорий Богослов 330-390.
Антиохииска школа.Църковен отец

-Василий Велики 330-379 Антиохииска школа
Църковен отец.
Роден в Кесария Кападокийска. Ученик на знаменитий Ливаний от Константинопол. Учил философия и красноречие Атина. Като кесарийски епископ той показал големи организаторски способности, като устроил в Кесария и околностите й приюти за бездомни, болници, и особено с развиването на широка благотворителна дейност.
В. Велики е известен и като писател. Трудове:
Догматическо-полемични,
Нравствено-поучителни: “ЗА СЪДА БОЖИЙ”, “ЗА ВЯРАТА”,
Проповеднически: особено тези против лихварите, против пиянството, разкоша и за глада.
Тълкувания: “ШЕСТОДНЕВ” – девет беседи върху шестте дни на сътворението – истинска космология за времето си; “БЕСЕДИ ВЪРХУ ПСАЛМИТЕ”.

Григорий Богослов (330-390).
Като писател той ни е оставил следните трудове:
“СЛОВА И ПРОПОВЕДИ” на брой 45, отличаващи се с дълбочина в изясняване на бож. истини, с увлекателно изложение,, яснота и точност на израза,
“ЗА БОГОСЛОВИЕТО” – пет класически слова, насочени против евномианите и духоборците.

-Григорий Нисийски (Нисски) 335-396.Антиохииска школа
Църковен отец. Намирал се под влияние на Ориген. Известен със своята научно-богословска дейност и със своите догматически съчинения.

-Йоан Златоуст 344-407
Антиохииска школа
Църковен отец.Йоан Златоуст (344-407) бил знаменит проповедник на своето време. Роден в Антиохия. Учил при знаменития Ливаний. 12 години бил проповедник в Антиохийската църква, където изявил необикновения си ораторски талант. В 397 г. бил назначен за Константинополски епископ. Тук той проповядвал откровено и смело, като изобличавал не изобщо греха в столицата, но назовавал по име грешници, напр. императора и императрицата, които живеели безнравствено. Затова бил заточен в гр. Кукуз, Армения, оттам в Питиунт, гдето и умрял. Последните му думи били: “Слава на Бога за всичко!” Като писател той заема най-видно място между християнските писатели не само от негово време, но и в следващите векове. Той не се интересувал твърде от отвлечени богословски въпроси и спорове, но за това пък обичал от душа да проповядва.
Той написал повече от 800 беседи и тълкувания на почти всички книги на Библията.

-Амвросий Медиолански 340-397 - латинска школа.Църковен отец .Ревностен защитник на присцилианите. Духовен баща на бл. Автустин. Като писател е известен с множество проповеднически съчинения.

-Блажени Йероним от Стридон 330-420)латинска школа
Църковен отец
Един от най-образованите богослови по негово време, наричан с право “християнски Цицерон”. Новороден християнин! Най-значителното му писмено произведение е известния латински превод на Библията “ВУЛГАТА” (сиреч “всеобщ”).
Йероним е основател на западното монашество - в 386 г. той учредил монашеско братство във Витлеем.

-Блажени Августин от Ипон 354-430.латинска школа.Църковен отец
Знаменит писател на Западната Църква. Своето различно, положително развитие от това на Източната Църква, Западната дължала изключително на богословието на Августин. Написал над 93 съчинения в 232 книги, но това далеч не е всичко. Философ, догматик и моралист.
Класически трудове: “ИЗПОВЕДИ” /описание на неговото обръщение и духовно израстване/ “ЗА БОЖИЯТА ДЪРЖАВА”. В последното съчинение той постулира догмата за “спасяващата църква”.
Изповядвал предопределението.


В края на IV в. завършва епохата на подем в християнската писменост и започва епохата на упадък в духовното просвещение както на Изток тъй и на Запад. Причините за това били многоразлични, например: намеса на държавата в църковните дела, упадъкът на християнската нравственост, нашествията на чужди завоеватели, както на изток, тъй и на запад.





2 част
По подробно
1-Апостол Павел-.Около 67 година Павел е осъден на смърт и екзекутиран в Рим. Според християнската митология смъртта му е съпровождана от множество чудеса - отрязаната глава на светеца продължавала да слави Господа, а там, където тя паднала, избликнали три извора (на мястото на днешния манастир „Три фонтана“ край Рим).

2-Апостол Петър- Според Йероним Стридонски ("За знаменитите мъже", гл. I) Петър 25 години бил римски папа - от 43 до 67-68 г. Тъй като това съчинение е написано по-късно, повечето съвременни изследователи датират неговото посещение в Рим едва в началото на 60-те години на 1 век.По време на гоненията срещу християните на Нерон апостол Петър бил разпънат на обърнат кръст през 64 г (според други версии през 67-68 г.), надолу с главата по негово желание, тъй като се считал за недостоен за смъртта на своя учител.

3-Апостол Андрей, брат на Апостол Петър- Проповядва в Мала Азия, Грузия и Скития, заради което е смятан за покровител на Румъния и Русия. Руската православна църква го приема за свой основател. Смята се също така, че Андрей е основал църквата във Византион, предание, което лежи в основата на по-късните претенции на Константинопол за световно религиозно доминиране. И днес константинополските патриарси смятат себе си за негови преки наследници.
Според по-късно предание е разпънат на кръст с формата на буквата „х“.

4-Апостол Яков-Зеведеев-Яков Зеведеев, наричан още и Яков Стари е убит през 44 година в Йерусалим. Яков Зеведеев е брат на Йоан Богослов. Обезглавен от Ирод Агрипа през 44 г. Апостол Яков е единственият апостол, чиято смърт е описана на страниците на Новия Завет.

5-Апостол Йоан-преданието свързва живота ме с Ефес. Заточен , а по късно освободен от Домициан на остров Патмос, умира на преклонна възраст в Ефес.

6-Яков Алфеев - брат на апостол и евангелист Матей?
Проповядвал в Иудея, Едеса, Газа и Египет, дето в гр. Острацин го разпнали на кръст.


7-Ап. Юда (Тадей). Св. ап. Юда, когото наричали още Тадей и Левий, един от дванадесетте апостоли, бил син на Иосиф и Мария и затова се нарича - както и брат му Яков- "брат Господен".
Името му се споменава няколко пъти в Евангелието. Когато Господ за последен път беседвал с учениците си и между другото казал: "Който има заповедите Ми и ги спазва, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Моя Отец: и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам", тогава апостол Юда запитал Христа: "Господи, що е това, гдето искаш да се явиш нам, а не на света?" - "Ако някой Ме люби - продължил Иисус, - ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим" (Иоан. 14:23).
В Новия завет се намира едно съборно послание от св. ап. Юда, с което той се стреми да предпази християните от лъжеученията и напомня, че Господ, Който не пощадил и ангелите, ще накаже всеки грешник, който не се старае да поправи живота си.
Освен името Иуда Иаковов апостол Иуда има и други имена. Евангелист Матей го нарича Левей и Тадей. Тези имена са дадени на апостол Иуда не без причина, а именно: думата "левей" означава "сърдечен". По отношение на апостол Иуда това име има смисъл, че той, след извършените от него поради незнание грехове против Христа Бога, когато се уверил, че Иисус е истинният Месия Христос Бог, се съединил с Него с цялото си сърце.
Апостол Иуда се нарича още и Тадей, което значи "хвалещ", защото той прославял и изповядвал Христа Бога и проповядвал Евангелието на много народи.
Според свидетелството на църковния историк Никифор
"божественият Иуда, не Искариотски, а друг, който се наричал Тадей и Левей, син на Иосиф, брат на Иаков, хвърлен от крилото на иерусалимския храм, проповядвал Евангелието и разпространявал християнството най-напред в Иудея, Галилея, Самария, Идумея, след това в Арабия, Сирия и Месопотамия, накрая дошъл в град Едеса, принадлежащ на цар Авгар, където още преди него проповядвал Евангелието друг Тадей, един от седемдесетте апостоли. Тук апостол Иуда довършил и поправил това, което не било завършено от този Тадей".

8-Ап. Симон Зилот (Ханаанец). -Апостол Симон Зелот умира като мъченик.
Св. апостол Симон Зилот се нарича още Кананит (Мат. 10:4; Марк 3:18), понеже произхождал от град Кана Галилейска. Преданието казва ,че на неговата сватба Господ превърнал водата във вино.Симон се наричал Зилот (Лука 6:15; Деян. ап. 1:13), което значи ревнител, понеже бил пламенен привърженик и ревнител на закона Господен. Според някои църковни тълкуватели той бил наричан Зилот, понеже след чудото на сватбата в Кана Галилейска той се изпълнил с обич и привързаност към Иисуса Христа и станал ревностен проповедник на Словото Божие, ревнител за спасителното дело на своя любим Учител.
Като получил заедно с другите апостоли Светия Дух в деня на Петдесетница, той обходил с проповед за Христа Египет, Етиопия, Либия, Мавритания и дори далечните земи на Римската империя – Британия.
Според църковното предание там той приел мъченическа смърт, като след жестоки изтезания бил разпънат на кръст. Това станало през времето на римския император Траян (96–117 г.).

9-Ап. Матей (Левий). -Апостол Матей написал своето Евангелие по просбата на апостолите осем години след възкресението на Спасителя. Църквата знае ап. Матей като брат на св. апостол Яков - един от Дванадесетте апостоли, защото и двамата са назовани с фамилното име Алфеев: ап.ев. Матей като Левий Алфеев в Ев. Марк 2:14, а ап. Яков Младши като Левий Алфеев в Ев. Марк 2:14. Оттук допущението, че двамата апостоли са братя, но според съвременната библеистика то не е основателно.
Проповядвал в Мизия, Малта и Етиопия, дето за вярата в огън бил изгорен. Станали чудеса: пламъкът не го докоснал. Като издъхвал, мъчителите изповядвали силата Божия и станали християни.


10-Ап. Филип. Филип тръгнал подир Христа и бил свидетел на много Негови чудеса. Името на той апостол се споменава в евангелския разказ за насищане на пет хиляди души с пет хляба и две риби. След Тайната вечеря, когато Иисус в беседата с учениците Си ги съветвал и укрепявал във вярата, Филип казал: "Господи покажи ни Отца, и стига ни" (Йоан 14:8).
След слизане на Св. Дух върху апостолите Филип проповядвал Евангелието отначало в Самария, където чрез името Божие извършил много чудеса (Деян. 8:5-7) и в Юдея, където кръстил велможата на Етиопската царица Кандакия (Деян. 8:26-40), а след това в Гърция. Неговите чудеса и учението му привличали множество хора, които, оставяйки своите идоли, се обръщали към Бога.
Напуснал Гърция и отишъл да проповядва в Арабия, в Етиопия и навсякъде обърнал много езичници към Христа. Отправяйки се на кораб в град Азот, веднъж нощем той бил застигнат от страшна буря, но по негова молитва веднага на небето се явил сияещ кръст, който озарил нощната тъмнина и бурята внезапно утихнала.
В Азот Филип чрез Божия сила изцерил една девица и успешно проповядвал Евангелието.
В град Йерапол, като чул, че Филип проповядва ново учение, искали да го убият с камъни, но един старец на име Ир удържал съгражданите си, като им казал: "Изслушайте го първом и, ако се окаже, че учението му е лъжливо, ще го убием!" След това Ир взел Филип у дома си и скоро, като се убедил, че учението му е истинско, повярвал в Господа с цялото си семейство. Останалите жители и началниците на града още дълго упорствали в неверието. Те повикали Филип в съда и искали да го погубят. Но чудесата, извършени от св. апостол, който пред целия народ възкресил един мъртвец, най-после убедили езичниците и мнозина от тях приели св. кръщение.
Филип обиколил много области в Мала Азия, смело проповядвал словото Божие, като понасял търпеливо гонения и страдания. Придружавала го сестра му - девойката Мариамна. Тук, по Божия повеля, се присъединил към тях и св. апостол Вартоломей.
Те срещнали Йоан Богослов, който също проповядвал в Мала Азия и с него заедно дошли в другия Йеропол - Фригийски. Там Йоан ги оставил и отишъл по-нататък.
В град Йеропол Уловил Филип, Вартоломей и Мариамна, били ги, влачили ги по улиците и най-после ги затворили в тъмница.
След няколко време ги извели на съд. Събрал се много народ, дошли и идолските жреци, които силно негодували против апостолите и се стараели все повече и повече да възбудят против тях гнева на началника.
"Отмъсти за нашите богове, казвали му те. Откакто тия люде влязоха в града ни, нашите храмове, опустяха и народът престана да принася на боговете подобаващите им се жертви. Смъртно накажи тия магесници!" Тогава началникът осъдил апостолите на кръстна смърт. Филип бил разпнат с главата надолу, като окачили кръста на високо дърво срещу капището на ехидната и хвърляли върху него камъни.
Вартоломей бил разпнат при стената на същия храм. Но внезапно се явило страшно земетресение. Развълнуваният народ започнал да проси молитвите на св. апостоли и се спуснал да ги снема от кръстовете. Снели Вартоломей, който бил още жив. Пристъпили и към Филип, но той вече бил предал Богу дух. Последните негови думи били молитва за мъчителите му. Вартоломей с чест погребал тялото му.
Много жители от Йерапол приели Кръщение. Вартоломей и Мариамна ги укрепявали във вярата и учели на словото Божие. След това св. Вартоломей им поставил за епископ благочестивия старец Стахий.
Впоследствие Вартоломей отишъл в Армения, където приел кръстна смърт, а Мариамна, чиято помет се празнува на 17 февруари, отишла в Ликаония. Там тя обърнала мнозина към Христа и умряла в дълбока старост.
Според друго мнение --Апостол Филип-Най-вероятно умира от естествена смърт в Йерапол.

11-Ап. Вартоломей. Свети апостол Вартоломей се смята от някои църковни историци за едно и също лице с Натанаил, когото апостол Филип довел при Иисуса Христа.
След слизането на Светия Дух, когато апостолите тръгнали да проповядват Евангелието, на Вартоломей се паднал жребият да отиде в източните страни, където отишъл и апостол Филип.
Веднъж, когато те проповядвали отделно в градовете на Мала Азия, Вартоломей получил откровение, че Филип търпи притеснения и оскърбления, и Господ му заповядал да отиде и да му помогне. Вартоломей се вслушал в това внушение и оттогава вече не се разделил с Филип до смъртта му и делил с него трудове и опасности. Те били придружавани от Филиповата сестра Мариам. Всички те усърдно проповядвали словото божие и с търпение понасяли гонения и страдания.
идолопоклонство, идолските жреци възбудили против тях властта и народа, и поискали тяхното смъртно наказание. Св. апостоли били разпънати на кръст. Но изведнъж се появила страшна буря със земетресение. Изплашеният народ настойчиво искал освобождаването на мъчениците. Престарелият Филип вече предал душата си Богу, като се молел за своите мъчители, а Вартоломей бил снет от кръста още жив. Той заедно с Мариам погребал тялото на апостол Филип, след това кръстил повярвалите, поставил за епископ благочестивия старец Стахий и след няколко дни напуснал Йерапол, като посетил Индия - както говори преданието - и превел Евангелието на индийски език.
Историкът Евсевий Кесарийски разказва, че знаменитият учен Пантен донесъл в Александрия евангелие, намерено от него в Индия, което предполагат, било занесено там от св. ап. Вартоломей.
След това апостол Вартоломей посетил Армения, където обърнал към християнството много езичници и чрез Божията сила правел чудеса. Дъщерята на царя била много болна. Св. Вартоломей я изцерил и царят от благодарност му пратил няколко камили, натоварени със скъпи дарове. Апостолът върнал всички тия дарове, като казал:
- Не с тия неща аз търгувам, но гледам да придобия човешки души. Ако тях придобия и ги представя на Господа, то добър търговец ще бъда пред Него.
арят приел свето кръщение. С него се кръстили и голям брой негови поданици.
В град Албанопол идолските жреци подбудили против ап. Вартоломей жителите. Апостолът бил разпнат на кръст с главата надолу; одрали му кожата и му отсекли главата с меч. Християните снели от кръста тялото на апостола и го поставили в оловен ковчег.

12-Апостол Тома (Дидим). Св. апостол Тома - от Дванадесетте апостоли, родом от Галатия, не бил с другите апостоли, когато възкръсналият Господ се явил. Поискал и той да се увери лично във възкресението и това станало на осмия ден (Иоан. 20:27-28).
Проповядвал в Парта, Мидия и Индия. В един град обърнал във вярата царица Мигдония и сестра й Терциада.
Хвърлен в тъмница, в огнена пещ - на нажежена желязна скара, останал невредим. Поведен да бъде умъртвен вън от града, след него следвали новоповярвалите Азан и Сафот, висши сановници. Апостолът ги благословил: Сафот поставил за свещеник, Азан - за дякон.
Прободен с копие - починал. Мощите му били пренесени в Месопотамия, на гроба му ставали чудеса.

-Матия, заел името на Юда, служи в Етиопия, където според един документ умира мъченически. Според Православното предание:След дълго проповедничество по разни градове и след много и различни страдания за името Христово св. ап. Матия приел мъченическия венец в Йерусалим, като бил убит с камъни.

-Евангелист и ап. Марк. който се наричал още и Йоан- ап. Петър в първото си съборно послание го нарича "син ми Марко". От тези думи заключаваме, че двамата са били много близки помежду си. Св. ап. Петър нарича евангелист Марк свой син в духовен смисъл, защото го обърнал в християнството и го кръстил.
В книгата "Деяния на светите апостоли" са дадени някои сведения за майката на евангелист Марк. От Деян. 12-12 узнаваме, че тя се казвала Мария и че имала къща в Йерусалим. В тази къща отишъл св. ап. Петър, след като по чудесен начин бил освободен от тъмницата и се избавил от преследването на Ирода Агрипа. В къщата на Мария апостолът тогава намерил мнозина християни, събрани на молитва. Според едно древно църковно предание в тази къща Иисус Христос извършил Тайната вечеря с учениците Си, в нея Той се явил на апостолите след възкресението Си, в нея били събрани апостолите, когато Дух Свети слязъл върху тях в деня Петдесетница, в нея първите християни се събирали за молитва.
Като ученик и сътрудник на св. ап. Петър той бил с него в Рим и там през 44 г. написал своето Евангелие. В него, по настоятелна молба на римските християни, той изложил проповедта на св. ап. Петър.
Евангелист Марк е бил известно време спътник и помощник и на св. ап. Павел. Той го е придружавал през време на първото му пътешествие. През 47–48 г. е бил с него на остров Кипър.
Между 52 – 62 г. евангелист Марк е проповядвал Христовото учение в Египет. В Александрия, главен град на тази страна, той основал църковна община и бил пръв неин епископ. Под неговото ръководство Александрийската църква скоро закрепнала и била една от най-важните църкви през първите векове на християнството.
Александрия станала изходен пункт за проповед на християнството в околните на Египет страни. Първият човек, който проповядвал и се кръстил в Александрия, бил един занаятчия (обущар), на име Аниан, когото евангелист Марк изцерил от опасна рана. След това числото на християните бързо се увеличавало. Смутени от този успех на евангелската проповед, езичниците принудили Марка да напусне Александрия. Тогава той отишъл в съседните на Египет страни Ливия и Киринайка и там посял семената на словото Божие.
В Александрия оставил за свой заместник епископ Ананий.
След 62 година евангелист Марк отново посетил Рим. Там той се видял и с ап. Павел, който през 63 година бил още в окови, и с ап. Петър, който през 62 година също бил в Рим.
След това пътувал в Мала Азия, изпратен от св. ап. Павел да изпълни някои поръчки до малоазийските църкви. В Рим се завърнал заедно с ап. Тимотей към края на 66 или в началото на 67 година, малко преди мъченическата смърт на първовърховните апостоли. След това отново се завърнал в Александрия и продължил своята проповедническа дейност. За да подготви ръководители за вярващите, основал в Александрия училище, което скоро станало известно в целия Изток.
Близко до морския бряг евангелист Марк построил първия християнски храм, където се събирали много християни, за да присъстват на богослужението. Езичниците не могли да гледат спокойно, как числото на вярващите в Христа се увеличава всеки ден, и решили да убият евангелиста. Това свое решение те изпълнили на празника в чест на езическия бог Серапис. В същия ден, 24 април, тогава се паднал и най-големият християнски празник Великден. В навачерието на празника евангелист Марк съветвал народа да не участва в езическото тържество. Това озлобило езичниците и те, като нахлули в храма, където евангелистът извършвал богослужение, хванали го, извели го вън и, като го вързали за шията с въже, с викове го повели по градските улици. Кръвта на светия мъченик обагряла камъните на калдаръма. Той обаче твърдо понасял страданията, като не преставал да се моли: "Благодари Ти, Господе Иисусе Христе, че ме удостои да търпя страдания за Твоето име". Вечерта затворили мъченика в тъмница. През нощта му се явил ангел и му казал, че неговото име ще бъде записано в книгата на живота, и че той ще бъде причислен към светите апостоли, а паметта му няма да бъде забравена навеки. След това му се явил сам Спасителят и му казал: "Мир не тебе, благовестителю Мой".
На другия ден мъчението продължило с още по-голямо ожесточение. Мъченикът – апостол не преставал да се моли. Най-после, като произнесъл думите: "В Твоите ръце, Господи, предавам духа си", тихо издъхнал. Това станало на 25 април. Тялото му погребали в построената от него църква. Над неговите свети мощи дълго време ставало избирането на александрийските патриарси.
Мощите на св. евангелист Марк били наречени "Първо съкровище в Александрия". През 827 г. те били пренесени от венециански търговци в гр. Венеция. Върху мястото, където били положени, през десети век бил издигнат величествен храм на негово име. Евангелист Марк и досега се счита за покровител на гр. Венеция.
/© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година/




-Ев. и ап. Лука. На него и на Клеопа Христос се явил на път за Емаус.
Св. апостол Лука бил спътник на св. апостол Павел при мисионерските му пътешествия.
От Рим апостолът на народите, Павел, пратил послания дo християни от различни места. В тях той нарича апостор Лука "лекар, многообичан и брат, когото възхваля цялата Църква".
От Рим св. апостол и евангелист Лука се отправил за Египет, където в град Тива устроил християнска църква, известна по-късно със своята многочисленост и светост. Той основал и много други църковни общини в Египет, като лекувал не само телесни, но и душевни страдания.
в. Лука бил толкова привързан към св. апостол Павел, че не го остaвил и във времето, когато Павел бил окован във вериги в Рим. Не го оставил и при първите, и при вторите окови.
По всяка вероятност св. Лука е станал свидетел и на мъченическата кончина на св. апостол Павел в Рим.

След това, както разказва църковното предание, той проповядваше Христа в Италия, Далмация, Галия и особено много в Македония, в която и преди се беше трудил няколко години, а също и в съседната на нея област Ахаия.

Вече в дълбока старост, св. Лука отиде да благовести Христа на Изток и претърпя големи скърби и трудности заради Неговото свето име. Първоначално той обходи цяла Либия, а по-късно дойде и в Египет - там, в Тиваида, просвети много хора със светлината на благовестието и ги обърна към Христа. В град Александрия той ръкоположи за епископ един човек на име Авилий на мястото на Аниан, поставен от св. евангелист Марк и преминал вече своето 22-годишно служение. После св. Лука се върна в Гърция и там устрои (най-вече в областта Беотия) църкви, постави свещеници и дякони, и се грижеше да лекува онези, които боледуваха по душа и тяло.
В тази страна св. Лука много пострада и завърши живота си на 84-годишна възраст с мъченическа кончина заради Христа, а именно: окачен (понеже наблизо нямало кръст) на едно маслинено дърво. Неговото св. тяло беше погребано в главния град на Беотия - Тива. В него светите му мощи, станали благодатен източник на изцеления, се намираха до втората половина на IV в., (а след това бяха пренесени в Константинопол).
От Египет евангелистът дошъл вече твърде стар в грyцката страна Ахаия, където умрял мъченически на 80-годишна възраст.
Император Констанций, син на Константин Велики, като чул за чудесата, които ставали при гроба на св. Лука, наредил да се пренесат мощите му в цариградската църква "Св. Апостоли", където почивали мощите и на апостолите Андрей и Тимотей.


-Тимотей-Градът Листра се намирал в Ликаония, в Мала Азия. В този град се родил Тимотей , който бил обърнат в християнството от апостол Павел по време на първото му мисионерско пътешествие. Майка му Евника и баба му Лоида били еврейки, а баща му бил елин. При второто си пътешествие великият апостол на езичниците го обрязал "заради юдеите, които бяха по ония места" и го взел за свой спътник.
От това време нататък Тимотей бил постоянен спътник на ап. Павел, който му възлагал важни поръчения. Сведенията, които Тимотей донесъл на своя учител от Солун в Коринт (1Сол. 3:1-3), станали повод за написването на Първото послание до християните в Солун.
Важна роля по отношение на коринтските християни има ап. Тимотей и при третото пътешествие на ап. Павел (1Кор. 4:17, 16:10; Рим.16:21). Заедно с други шест спътници Тимотей придружавал учителя си и до Йерусалим (Деян. 20:4). Тимотей бил заедно със затворения Павел в Рим (Кол. 1:1; Филим. 1; Фил. 1:1), и св. Павел съобщава, че ученикът му преди него бил освободен (Евр.13:23). През последните години на ап. Павел той бил поставен като негов заместник на отговорното апостолско поприще в Ефес (1Тим. 1:3).
Скоро преди смъртта си ап. Павел чувства копнеж да го види и му поръчал да отиде в Рим (2Тим. 4:11), след което Тимотей отново се върнал в Ефес.
Евсевий Кесарийски (263-339) в своята "Църковна история" го нарича "първи епископ на Ефес".
Св. ап. Тимотей бил умъртвен на 22 януари 97 г. от езическа тълпа, защото излязъл пред езическото шествие и го изобличил за безсрамните действия по време на Артемидините тържества.
Светите му мощи са били пренесени от император Констанций (337-361) в Цариград и положени заедно с мощите на св. Лука и св. Андрей Първозвани в храма "Св. апостоли". По-късно били отнесени в Италия от кръстоносците.

-Аполос-Евреин от Александрия; учен и красноречив човек, който чрез Писанията и проповядването на Йоан Кръстител станал християнин. Посетил Ефес около 54г. след Р.Х., и провъзгласил вярата си в Христос; след това е обучен по-пълно в евангелската истина. Като си заминал от там за Ахайя, проповядва с голяма сила и успех, особено между евреите - Д.А. 18:24-28. В Коринт за известно време престой "напои" това, което Павел е бил насадил - Д.А. 19:1; 1Кор. 3:6. Неговият характер прилича на този на Павел, и двамата са еднакво наскърбени от раздорите на коринтяните, и поради личните пристрастия, които отдалечили мнозина от Христа - 1Кор. 3:4-22, 16:12. Тези двама работници си помагали до край в служението на Христос - Тит 3:13. Йероним е на мнение, че Аполос след това се върнал в Коринт от Крит.

-Варнава-Св. апостол Варнава, който първом се наричал Йосиф или Йосия, се родил в остров Кипър. Родителите му били богати евреи от Левиевото свещеническо коляно.
След Възнесение Господне, когато апостолите, изпълнени със Светия Дух, живеели заедно в Йерусалим в единодушие и любов, Варнава продал имота си, донесъл парите на апостолите и заедно с тях проповядвал Словото Божие.
Някои кипърци и киринейци започнали да проповядват и на езичниците в Антиохия Сирийска. Господ им помагал и мнозина от жителите на Антиохия повярвали. Като узнали за това, апостолите изпратили Варнава, за да утвърди новообърнатите във вярата, понеже - както говори Писанието - Варнава бил мъж добродетелен и изпълнен с Дух Светий и вяра. Господ благословил трудовете му и вярващите се умножавали всеки ден. Варнава повикал при себе си за помощник своя другар Савел. Те се трудели заедно и прекарали една година в Антиохия, където повярвалите започнали първи да се наричат християни. В това време се появил глад в Юдея. Антиохийските християни събрали средства и пратили Варнава и Савел с тая помощ при страдащите братя. След като изпълнили поръчението, се върнали в Антиохия като взели със себе си племенника на Варнава - Йоан - Марко.
Апостолите Варнава и Павел проповядвали Божието слово в много градове на Мала Азия. Като прекарали втори път известно време в Антиохия Сирийска, светите апостоли предприели нови пътешествия. Павел заедно със своя ученик Сила се отправил в Дервил и Листра, а Варнава взел Марко и отпътувал в Кипър. Там Варнава продължавал наченатото дело. После той посетил Италия, бил в Рим и турил начало на християнската Църква в град Милано.
След това Варнава се върнал в Кипър. В Саламин, главен град на острова, проповедта му извикала злоба у живеещите там евреи. Варнава предчувствал, че тук ще приеме мъченическа смърт. Той се простил с вярващите и се отправил в събранието на евреите, за да им проповядва. Те яростно се нахвърлили върху него и го убили с камъни. След това поискали да изгорят тялото му, но то останало невредимо в огъня и било погребано от Марко.
Мощите на св. Варнава били открити в края на V век. На остров Кипър бил построен храм в негова чест.


ХРИСТИЯНСКИ ПИСАТЕЛИдо 150 г

9 автора за около 100 г.
Що се отнася за Хриситянские писатели до 150 г.ето списъкът на известните, достигнали до нас автори и книги по хронология.
Годината 150 г. не еточна, защото има преливане в поколенията, така че тя е по-скоро ориентировъмна.
Това са всичко 10 автори за период около 100 години -до 150 г. приблизително. Все едно от 1900 до 2000 г. да има само 10 християнски автора, повечето написали по едно послание!
Това затвърждава мнението ми ,че Бог е скрил от нас Църковната история от първи
Евсевий Кесарииски-"отец на църковната историография"
р.ок. 260/4 – ок.340
Евсевий Кесарийски често е наричан "отец на църковната историография" и един от основоположниците на християнската библейска концепция за всемирната история. Като близък на Константин Велики той поставя и основите на византийската идеология за отношенията между светската и църковната власт.
Биографичните данни за живота му са оскъдни и се черпят главно от съчиненията му. Кратки сведения са останали и у древните писатели - например по свидетелствата на Сократ, приемникът на Евсевий по катедра Ананий е имал житие на Евсевий, но то е изгубено.
Само у Никифор Калист (XIV век) има по-богати сведения, но поради дистанцията на времето много от изложените данни са неверни, напр. твърдението за родствени връзки между Евсевий, наричан Памфилов, и самия св. Памфил, негов духовен съратник и учител, претърпял мъченическа смърт при император Диоклециан.
Родината му е Палестина, но за родното му място има спор. Във второто издание на Палестински мъченици Евсевий нарича Кесария най-често "нашия, родния полис", но това е вече по времето, когато той оглавява епископската катедра там.
Рожденната му дата се извежда от онези места и събития в Църковна история, където се говори за лица и събития от неговото поколение с техническия термин "kath'' hemas", с което се обозначава, че дадено събитие е станало по-късно от рождението на автора или че дадена личност все още живее. Въз основа на тези данни историците определят рожденната му дата в периода между 260-264 година.
Семейството му е било заможно и му е осигурило добро образование. Той учи в Йерусалим и Антиохия, където се запознава с църковната и светска литература. Идейното му развитие е тясно свързано с живота на св. Памфил, деятел на Кесарийската църква, който от своя страна оформя възгледите си под силното влияние на Ориген. Памфил дълго работи в Александрия, където Оригеновите традиции са много силни и възприема като жизнен принцип строгата аскеза, съчетана с усилен книжовен труд.
В Кесария е ръкоположен за презвитер и под ръководството на епископ Агапий, чийто приемник ще бъде Евсевий, основава библейско училище, което да развие и съхрани дейността на Ориген. Така тук са пренесени филологическите принципи на Александрийската школа за работа с Библията и освен това е създадена библиотеката на Кесария с ядро сбирка оригенови ръкописи.
Това е духовната атмосфера, в която попада младият Евсевий. Влиянието на св. Памфил е толкова голямо, че Евсевий свързва името си с неговото, което е станало по-късно основание да се търси роднинска връзка между тях. Точната формула "Евсевий Памфил" обаче се среща само у късните латински писатели, а всички гръцки и ранните латински го наричат Евсевий Памфилов.
Евсевий и Памфил пострадват при гоненията на Диоклетиан и през 307 г. са хвърлени в тъмница, където продължават богословската си дейност. Тук Евсевий изучава Ориген и пише в негова защита съчинението "Апология".
През 310 г. св. Памфил е обезглавен, а година по-рано Евсевий е отправен на заточение и скита в Палестина, Сирия, Финикия и Египет. Плод на това странстване е "История на палестинските мъченици".
На 30 април 311 г. излиза едиктът на четиримата августи - Галерий, Максимин, св. Константин и Лициний, с който се слага край на гоненията срещу християните. Въпреки че в областта на Максимин едиктът почти не е прокаран на практика, Максимин не се осмелява да повдига открити гонения срещу християните и в Палестина вече няма мъченици.
От пръв помощник на презвитер Памфил през 311 г. Евсевий наследява епископския престол на Агапий в Кесария. Той става доверено лице на Константин Велики, води преписки с него и пише речи по повод 20-годишнината и 30-годишнината от неговото управление.
Евсевий умира около 340 г. в първите години от управлението на Констанций.
Религиозно-богословските му възгледи се оценяват различно, но най-често се определят като ариански. Предложеният от него символ на вярата на Никейския събор през 325 г. не е приет, но и след събора Евсевий продължава да защитава Арий и да осъжда св. Атанасий Александрийски.
Творческата му дейност е изключително плодотворна. Достигналите до нас произведения са изключително ценен извор за ранната църковна история, имайки предвид че Евсевий е не само свидетел на ключови църковни събития, но и като архивар в библиотеката в Кесария е имал на разположение огромен брой документи, които са изгубени през вековете.
Сред по-ценните запазени произведения са:
„Филалет или любител на истината“, написано през 303 г. срещу Йерокъл, който сравнявал Христос с Аполон;
„История на времената“ (до Никейския събор), достигнала до нас само в латински превод с допълнение от бл. Йероним и в арменски превод от V век;
Praeparatio и Demonsratio evangelica, чиято основна идея е, че истините в творенията на гръцките мъдреци са взети от Свещеното Писание и излагат пророчествата в Стария Завет за идването на Христос;
„История на палестинските мъченици“, писана между 303 и 311 г., която се разглежда от много историци като допълнение към Църковната история;
много похвални слова за Константин Велики, за св. Памфил, защита на Ориген, речи срещу различни еретици и разбира се,
двете най-значими произведения: „Животът на Константин Велики“ и „Църковна история.“

"Църковна история" на Евсевий - разказ за детството на Църквата
"Църковна история" на Евсевий Кесарийски е незаменим извор за ранната история на Църквата.
За написването на своето главно произведение той ползва богата литература, което прави този труд незаменим източник на информация за всеки, който се интересува от автентичния, жив, пъстър и противоречив живот на ранната християнска Църква. Благоприятен фактор е достъпът на Евсевий до Кесарийската библиотека и до Йерусалимската, както и до всички други източни библиотеки във Финикия, Египет, Гърция, а също и до латинските хранилища.
Ползвал е пет книги на Егезип от II век, Хрониката на Юлий Африкан от III век, цитира Юстин Философ, Кирил Александрийски, Ириней, Аполоний, Юдейските войни на Йосиф Флавий, Филон Александрийски, послания на християнски общини за местни мъченици.
От изключително значение за структурата на историята са епископските списъци за Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим.
Първите части на Римската и Александрийската листи са взети от Юлий Африкан, частично от опровержителите на еретическите учения, които чрез приемствеността на епископите, която отвеждала до апостолите, доказвали неапостолския произход на еретическите общини.
Друг важен източник са диптихите, които всички църкви, а особено основаните от апостолите, старателно водели. Юлий Африкан и Евсевий Кесарийски са съчетали тези сведения с т.нар. императорски списъци и така се е получило хронологичното скеле на Църковната история.
Целта на произведението е апологетична и Евсевий открито го заявява: с въплъщението на Христос започва обновлението на човечеството, богочовечеството в процес на изграждане. Победата на християнството категорично сочи неговия божествен произход. Да докаже исторически този произход става основната цел на неговата История.
В Църковна история отчетливо се разграничават няколко потока:
1- Последователността на епископите, точната им хронологизация поне за по-важните общини. За християнските апологети апостолското приемство е от първостепенно значение за доказване на православния характер на католическата църква.
2- Християнските учители и писатели. Литературно-историческата гледна точка на Евсевий се различава от тази на св. Ириней Лионски и последователите му. Последните само полемизират с еретиците и ако случайно включат хронологични елементи в произведенията си, то това е само с цел да докажат самозванството и липсата на апостолска приемственост у еретиците. Главната заслуга на Евсевий е в хронологизирането на писателите и в систематизацията на техните произведения.
Особено място в християнската писменост заема библейският канон и Евсевий не може да не се спре върху проблемите около неговото съставяне. Но като книга с божествен произход, той не я подлага на литературно-историческо изследване. Отказва се от лични съображения и дори доколкото е възможно от догматична аргументация и се ограничава с това да събира цитати от православни автори и безпристрастно да посочи неоспоримите новозаветни книги и тези, които са били все още с неясен статут. Критерий за първата група е цитирането им от всички древни отци на Църквата.
Едно изключение в известен смисъл прави за Апокалипсиса на евангелист Йоан. В VII книга помества за него дълго извлечение от Дионисий Александрийски, но в III книга прибавя и лична хипотеза, с която оспорва автентичността на тази книга.
Хилиастичният реализъм на Откровението му се струвал заплаха за християнската философия. От друга страна, обаче, не е пристрастен и не премълчава, че Апокалипсисът е цитиран често от старите автори. Накрая поставя книгата в категорията с недоказана автентичност, но използвана от много, достойни за вяра автори.
Канонът на Стария Завет е споменаван многократно по данни на Йосиф Флавий, Мелитон, Ориген, Егезип, Юстин, Ириней. Тези сведения не са обособени в една глава, а се вплитат в изложението.
3- Еретиците. В оценките си за тях Евсевий е толкова малко толерантен, както и Ориген и не крие рязко отрицателното си отношение. Той не иска да се конкурира с християнските полемисти и не критикува еретическите учения на догматична основа. Интересува се главно от литературните и хронологични въпроси, като дава своя оценка за личностите на ересиарсите, като така косвено доказва, че злото сърце не може да роди добър плод.
Някои от по-важните ранни ереси са ереста на Симон Влъхва и наследникът му Менандър, които учели за съществуване на Божествени еони и кръщение, което носи безсмъртие и вечна младост още на земята; евионитите (юдействащи), които Евсевий характеризира като бедни и оскъдни на ум; николаитите по името на един от първите седем дякони и други. Всички гореспоменати са в III книга.
В IV са описани гностиците и ересиарсите Кердон, Сатурнин и Василид и други, в VII е отделено много място на Павел Самосатски и манихеите.
4- Политическите събития го интересуват главно в два аспекта - гоненията и страданията на еврейския народ след богоубийството до трагичния им край при Веспасиан и Адриан. Откъсите за евреите имат апологетичен характер - това са плодовете на тяхното дело, които доказват, че те вече не са избран народ. Извор до разрушаването на Йерусалим е почти единствено Йосиф Флавий, когото Евсевий обширно цитира.
Данните за гоненията черпи от посланията на смирненската община за смъртта на св. Поликарп и други, писмото на общините от Лион, а също от Егезип, писмата на Дионисий и други. "Ние ще говорим не за победа над неприятели, за доблест на военноначалниците, а ще изобразим на вечни скрижали най-мирната бран за спасението на душите и ще опишем мъжеството на сражаващите се повече за истината, отколкото за отечеството".
Тези четири потока са обхванати от I до VII книга на "Историята". Книгите не са еднородни - докато в първите пет материалът е равномерно разпределен, то VI и VII са изцяло посветени на две личности: Ориген и Дионисий Александрийски.
Евсевий прави истинска апология на Ориген като голям учител и екзегет на Църквата, а тъмните места около него като спора му с александрийския епископ не са споменати. Аналогично е и с Дионисий - подробно е описана борбата му с новацианите и е разобличен Павел Самосатски.
Според някои историци дотук свършва първоначалното издание на "Църковна история", обединен вариант с книгата за Палестинските мъченици. Идеята за връзката между Църквата и държавата все още не присъства.
Динамиката на епохата, в която живее обаче, кара Евсевий да наруши монолитния досега строй на произведението си с две нови книги.
В VIII е обхванат бурния период на узурпациите и смяна на престолите (305-312), а IX довежда разказа до смъртта на Максимин през 313 г. Добавени са и актовете на Константин Велики, от 312 г. пълновластен господар на Запада.
След това Евсевий прави още корекции според конюнктурата, включвайки или изключвайки събития от своя разказ, за да постигне крайното звучене на "Историята" като един истински панигирик на универсалната монархия на Константин и синовете му.
Цялата последна книга е тържественото слово на Евсевий за освещаването на църквата в Тир, с подробно описание на новия храм. Характерни са символичните обяснения на автора за земния храм и вътрешното му устройство като отображение на Небесния Йерусалим.
Успехът на "Църковна история" е невероятен и още в първото столетие след написването й се появяват много преписи. През 402 г. е преведена на латински от Руфин с продължение до смъртта на император Теодосий. Старите издания и преводите взаимно се контролират и възстановяват автентичния текст на Евсевиевата история.
/от Златина Иванова-www.pravoslavieto.com/


Християнски писатели живяли до 150 г.
Климент Римски
Ето и информация за него от Уикипедия:

Климент I — апостол от седемдесетте, съгласно официалните хроники на Католическата църква — четвърти папа (от 88 или 90 до 97 или 99), по други версии — трети по ред папа.
На него се приписва авторството на послания, направляващи римските християнски общности и побратимени църкви в Коринт. Най-ранните жития говорят, че св. Климент е починал мирно.
Съвпадението на неговото име с това на брата на император Домициан — Тит Флавий Клемент, убит през 96 година по заповед на императора ,заради слухове, че симпатизира на християнството, способствало появата през средновековието на красиви агиографични легенди за чудесата в странстванията и мъченическата смърт на папа Климент I.
По версията на житието от 9 век е мъченик, удавен, завързан за котва, в Черно море в Крим. Според православната легенда, на дъното на морето изниква храм с неговите мощи и един път в годината морето се разделяло, храмът се показвал и християните ходели там на поклонение.
Исторически факт е, че през втората половина на 860 г. Методий участва по покана на брат си Константин във важна църковно-религиозна и политическа мисия в Хазарския каганат. Братята са изпратени там от византийския император. На 30 януари 861 г. Константин-Кирил Философ намира в Крим мощите на св. Климент, които тържествено се пренасят в гр. Херсон и се полагат в църквата „Св. Димитър“. Константин-Кирил написва „Похвално слово“ и химн за св. Климент.
Кирил и Методий пишат от Моравия не до Константинопол, а до Римския престол за случилото се преди години чудо — Черно море се отдръпва и оголеното дъно поднася на братята мощите на св. Климент. По покана на папа Николай І (858-867), в края на 867 г., заедно с учениците си, Кирил и Методий пристигат в Рим, за да получат папско разрешение относно отслужване на славянска литургия. Те са приети благосклонно от новия папа Адриан ІІ (867-872), защото носят част от мощите на св. Климент. Папата тържествено приема солунските братя и води шествието на римските жители, които със свещи в ръце посрещат мощите на мъченика св. Климент Римски. Главата на Римската църква тържествено приема преведените на старобългарски литургични книги, освещава ги и ги полага в църквата „Санта Мария Маджоре“. С това действие папата одобрява службата на славянски език.

Посланието на Климент до църквата в Коринт съдържа: изобличения към миряните, които се противопоставяли на стареите. Не можах да го намеря на Български, но е доста голямо.
Римокатолическата Църква счита това послание като “доказателство за правото на римските епископи да първенствуват в Църквата още от древни времена”.Ето един цитат по този въпрос от https://www.davidmacd.com/catholic/orthodox/
„Свети папа Климент Римски, в своето Послание до Коринтяни (ок. 96 г. сл. Р. Хр.), пише за апостолското приемство на свещенството:
“Апостолите получиха Евангелието за нас от Господа Иисуса Христа; Иисус Христос беше изпратен от Бога. Значи Христос е от Бога, и апостолите са от Христа. И двете идват тогава по волята Божия... Проповядвайки навсякъде по страни и градове, те поставиха (назначиха – б.пр.) своите първи плодове, след като ги изпитаха чрез Духа, да бъдат епископи и дякони за вярващите. И това не направиха по нов начин, тъй като беше писано още от съвсем древни времена за епископите и дяконите; защото така говорят Писанията: ‘Ще поставя техните епископи в справедливост и дяконите им в правда’ (необичаен цитат по Книга на пророк Исаия 60:17). ... И нашите апостоли знаеха чрез Господа нашего Иисуса Христа, че ще има съревнование за поста на епископа. По тази причина, бидейки получили това пророчество, те назначиха тези хора, и след това дадоха закон, за да може, ако тези хора заспят, други утвърдени мъже да наследят тяхното служение.
Основният смисъл на този цитат е ясен – апостолите са поставили първите епископи и са се погрижили за тяхното наследяване, тоест установили са апостолското приемство.“

Ето, за това става дума. Че ние ще сме склонни да правим теории и правила на базата не на Божието Слово , а на книги от първи и втори век!


Следващият християнски текст в годините е от Игнатий, антиохийски епископ
богоносец.
Игнатий
Ученик на ап. Йоан./ ърл хкернс не го споменава/ Умр. ок. 104-117 г
Написал 7 послания,които написал по време на пътуването си към Рим, където го очаквала мъченическа смърт.
6 от тях до църквите в Ефес, Магнезия, Тралия, Филаделфия, Смирна .
1 до Поликарп Смирненски.
Написани в началото на 2 в.
Представляват важно свидетелство за устройството, нравствеността и богословието на Ранната Църква.
„Свети Игнатий е роден в гр. Антиохия. Въпреки, че името му има латински произход, запазените оскъдни сведения за него сочат, че той е с източно потекло. Твърде вероятно е да е юдей, тъй като от ранна възраст е общувал с някои от апостолите – Петър, Йоан или Павел, който вероятно го е кръстил. Според благочестиво предание той е онова дете, което Иисус Христос посочил, докато апостолите спорели за първенство, повикал го и го прегърнал, като казал: "Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно. Който се смири като това дете, той е по-голям в Царството небесно. И, който приема едно такова дете в Мое име, Мене приема."(Матея 18:2-5)
Свети Йоан Златоуст обаче, който прекарал част от служението си в Антиохия, в похвалното си слово за светеца споменава, че той не е виждал лично Христос. Според текста на "Мъченичеството на Свети Игнатий" той е бил "ученикът на Свети Йоан". Така, че вероятно е познавал и други от апостолите.
Свети Игнатий бил епископ на Антиохия в продължение на 40 години. Мъдро управлявал паството си, без да жали трудове и грижи. Усърдно проповядвал Божието слово и мнозина довел до познание на Христос. Паството наричало своя епископ Богоносец, защото той самият казвал, че носи в сърцето си Бога. В акта на мъченичеството му се споменава, че е бил "мъж апостолски във всичко" и че "грижливо управлявал църквата в Антиохия", както и че я превел през гоненията на император Доминициян. Според църковния историк Евсевий Кесарийски Игнатий е третият епископ след свети апостол Петър и Еводий. Той пръв въвел пеенето на божествените песни от два хора (антифонно пеене), което после било прието и от другите християнски църкви.
Посланията на свети Игнатий са написани набързо на път за Рим. В малоазийския град Смирна пише послание до ефеската, магнезийската, римската и тралийската църква, а от град Троада изпраща послания до филаделфийската, смирненската църква и до Поликарп, епископ на Смирна.
През 107 г. загива мъченически в голям цирк в град Рим, разкъсан от зверове.“
„Подробности за неговия живот не са известни. Бил е Антиохийски епископ, вероятно трети поред (ако се брои св. Ап. Петър ), наследявайки катедрата от еп. Еводий. Известен е и с прозвището “Богоносец”. Загинал мъченически по времето на император Траян, вероятно през 109 година , когато е осъден и изпратен в Рим, за да бъде разкъсан от лъвовете на цирковата арена.
Двете основни теми, на които обръща внимание св. Отец са христологията и еклезиологията. За него чистата от ереси вяра е най-скъпото съкровище за душата, а съюзът с Църквата – условие за спасение. В полемиката си с докетите – еретици, отричащи действителността на Боговъплъщението, т.е. Иисус Христос няма истинска плът, Той е безплътен ангел – св. Игнатий категорично отхвърля всякакви съмнения относно материалността на Иисусовото тяло. Още при този св.Отец започва развитието на идеята, станала център на светоотеческото богословие, че “това, което не е възприето, не е и изцелено”. Има се предвид пълната човешка природа на Христос – няма аспект на човешкото битие, освен греха, на който Христос да не е бил причастен. По този начин св. Игнатий утвърждава реалността на нашето спасение. Утвърждаването на истинската човешка природа на Христос е мост между христологията и сотириологията. Смисълът на Боговъплъщението е спасението на човека. Син Божи станал човек за съединението на човеците с Бога.
Именно подражавайки на Спасителя в Неговите страдания и смърт, св. Игнатий с радост приел осъждането си на мъченическа смърт и дори молел християните да не правят опити за неговото спасяване; желаел да стане храна на зверовете и чрез тях да достигне при Бога. Той разбирал мъченичеството като възраждане за нов живот. Това е отразено и творчеството му, за което е характерно “тайнозрителното” или “мистическото” богословие, наситено с есхатологически тоналности и затова твърде близко на монашеското аскетическо богословие. В последното, истинската любов към мъдростта се разглежда като “умиране за света”, а помненето на смъртта има особено важно значение. Затова не е случайно, че в кръговете на ранното монашество посланията на св. Игнатий намирали жив отклик.

Еклезиологията на св.Игнатий стои в тясна връзка или по-скоро произтича от неговата христология.
Извън Църквата няма спасение, защото само в нея човек се очиства и освещава, усвоявайки плодовете на Изкуплението извършено от Христос и става наследник на царството Божие и вечния живот. Истинският християнин пребивава в Църквата, участва в реално общение с нейния Глава Христос и всички останали нейни членове. Това общение най-ярко се изразява в св.Евхаристия, която винаги е средоточие на църковния живот – християните се събират заедно, на едно място, осъществявайки Църквата именно като мистичен съюз, събрание на небесно и земно.
Възкресената плът и кръв на Христос е единственият източник на безсмъртие, на единение един с друг в Христа и на сила за борба за саможертвената любов и едновременно с това е поражение на дявола. Спасението не става магически. Самият Бог спасява онези, които се събират заедно в живота на саможертвената любов.
Евхаристийното събрание е за всички и е събрание на всички; то не може да се превръща в частно мероприятие. За св. Игнатий, предстоятел и глава на евхаристийното събрание е епископът, който носи отговорност за всичко, което се случва в неговата община. Едва по-късно и във връзка със загубването на първоначалното разбиране за природата на епископата, епископът се превърнал в администратор, управляващ няколко евхаристийни общини.
Св. Игнатий пръв в християнската литература нарича Църквата “католическа”, т.е. вселенска., като този израз не означава географска величина, а се отнася до “пълнотата” на Църквата. Вселенската същност на Църквата може да се реализира и в община, състояща се от двама души. Необходимо е присъствието на Христос, а за него на свой ред е нужен епископ – залог за присъствието на Христос сред своето стадо. Всички поместни църкви са идентични и всички епископи са равни помежду си.
Св. Игнатий ратува за запазване на единството, единомислието, съгласието и единението на всички християни с епископа, който е пазител и учител на истинската вяра. Единението с епископа означава единение с Иисус Христос. На епископа трябва да се гледа като на Самия Господ, достойнството на невидимия епископ Христос се носи от видимия. Презвитерите са помощници и съветници на епископа, а дяконите са служители на Църквата, които се подчиняват на епископа и презвитерите.
Св. Игнатий концентрира самата същност на православната еклезиология в това: всички вярващи съставляват един хор, Диригент на който е Бог. Но това единство на всички вярващи – клир и миряни – е “неслитно единение”, защото всеки в този хор има своя “партия”. Тялото Христово може да действа тогава, когато всяка отделна част изпълнява предназначението си: ръката не може да заменя главата, а краката да изпълняват функциите на ръцете. Единодушието и съзвучието на всички членове на Църквата се постига преди всичко с послушание от страна на миряните към епископа и целия клир, а в това послушание се отразява послушанието на всички християни към Бога. В същото време, св.отец подчертава, че епископът не е външен началник, владеещ в името на властта. Той носи служение, което е в неразривно единство с цялата Църква. Външно проявление на това единство е съветът на старейшините около епископа. Според св. Игнатий църковната йерархия е Божествено установление.
Има един Лекар, телесен и духовен, роден и нероден, Бог в плът, истински живот в смъртта, от Мария и от Бога, ...Господ наш Иисус Христос. ( Посл. до Ефесяни, 7 )
Ако ние чрез Него не сме готови доброволно да умрем по образа на Неговите страдания, то Неговият живот не е в нас.( Посл. до Магнезийци, 5)
Неговото страдание е наше възкресение. ( Посл. до Смирненци, 5 )
Ако Той е страдал само призрачно, то защо съм тогава във вериги; защо пламенно желая да се боря със зверовете; защо напразно умирам?( Посл. до Тралийци, 10)
По-добре за мен е да умра за Христа, отколкото да царствам над цялата земя.( Посл. до Римляни,6 )
Старайте се да имате една евхаристия. Защото една е плътта на нашия Господ Иисус Христос и една е чашата в единението с Неговата кръв...( Посл. до Филаделфийци, 4 )
За това благоприлично е всеки ден да славите Иисус Христос, Който прослави вас, та с единно послушание да се съедините съвършено в един ум и едно мнение. ( Посл. до Ефесяни, 2 )
Без епископа не правете нищо, отнасящо се до Църквата. Само тази евхаристия трябва да се почита за истинска, която се извършва от епископ или от този, комуто той сам е предоставил това.( Посл. до Смирненци, 8 )
Където е епископът, там трябва да бъде и народът, така както където е Иисус Христос, там е и католическата Църква.( Посл. до Смирненци, 8 )
Без епископа не е позволено нито да се кръщава, нито да се извършва вечеря на любовта.( Посл. до Смирненци, 8 )
Старайте се по-често да се събирате за евхаристия и за славословие на Бога. (Посл. до Ефесяни, 13 )
За православните и католическите християни тези мисли имат голяма стойност , изтъквайки факта, че това е истинското християнство в първата църква. Но си мисля , че трябва да правим разлика ,че това е човешка проповед, мнения, твърде категорични, на които авторът е можел и да си промени мнението.






Отци на църквата
/ Статия от Интернет/

Отци на Църквата са ранните християнски теолози и писатели, които оказват голямо влияние върху по-късното богословие. Към тях не се причисляват авторите на Новия Завет, макар че в определени периоди част от текстовете на Отците на Църквата са приемани за канонични.
Най-почитаните в православието отци на Църквата са Светите Три Светители: Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст].
Почитат се още Климент Александрийски, Атанасий Александрийски, Дионисий Ареопагит и др.
Най-почитаните в Римо-католическата църква отци са Григорий Велики, Йероним, Августин и Амброзий Медиолански.
Известните раннохристиански теолози Тертулиан и Ориген се уважават, но не се смятат за отци на Църквата заради проблематичните им учения.

Тертулиан
Картаген (днешен Тунис) като син на римски офицер. Около 190 г. става християнин и се заселва в Рим. Следва класическите дисциплини (граматика, право и реторика) и работи като адвокат.
Тертулиан пише на различни теми, като в начало се занимава повече с лични и общи теологични въпроси. През 197 г. пише своите първи апологетични произведения.
Симпатизира на монтанистите. Спорен е въпросът, дали се е присъединил към тях. Неговият строг морал, като например забраната на повторния брак след смъртта на партньора, се интерпретира в тази посока. Йероним казва даже за него, че е основал своя собствена църква.
Кратко животоописание
Квинт Септимий Флоренс Тертулиан е една от най-представителните фигури на латинската апологетика. Роден е около 160 г. в Картаген. Произхожда от езическо семейство, баща му е римски центурион. Получил е високо общонаучно, риторическо и юридическо образование, след което е бил адвокат в Рим.
Там той приема и християнството, а скоро след това - около 195 г. - се завръща в Картаген, където се проявява като безкомпромисен защитник на епископалната църква от нападките на езичници и гностици. Малко след 200 г. обаче сам той се отделя от тази църква и се присъединява към суровата есхатологично-аскетична секта на монтанитите. По всичко изглежда, че към края на живота си се е откъснал и от монтанизма и е основал собствена секта. Починал е след 220 година.
От многобройните, неизменно високотемпераментни съчинения на Тертулиан, до нас са достигнали тридесет и едно произведения. Въпреки безспорно сложните му отношения с епископалната църква, като несъмнен негов принос се схващат и до днес неговите (първи в латиноезичната традиция) разсъждения по тринитарния въпрос и въвеждането на съответната терминология. Приписваното му "Credo quia absurdum" твърде близко не само по дух, но и по буква на множество негови твърдения , има място в християнската католическа доктрина при хармониране на разума и вярата.
Сред съчиненията му най-значими са "Срещу гностиците", "Срещу Маркион", "Срещу Праксея", "За душата", "За свидетелството на душата", "За кръщението", "За идолопоклонничеството" и други. Но на челно място сред тях бива поставяна неговата "Апология на християнството" - първият текст на Тертулиан, представен изцяло в български превод.

Квинт Септимий Флоренс Тертулиан е баща на латинското богословие. Роден ок. 160 г. в Картаген в семейство на римляни езичници. Неговите писания са класика в Християнското богословие, имащи въздействие до ден днешен. На него се приписва въвеждането на понятието "Троица” по отношение същността на Бога. Негови са и думите “Кръвта на мъчениците е семето на църквата”.
В ранните години на живота си се увлича от естествените науки. Овладява до съвършенство риториката и правото. Става адвокат. Приема християнството в Рим. Младия Тертулиан често посещавал арените за борби и зрелища. Бил впечатлен от християните, които без страх посрещали смъртта с песен на уста. Така докоснат от тяхната вяра в зрелите си години приема Христос. Със същата страст, с която бил предаден на предишните си занимания, се предава на новото поприще. Както защитавал преди своите клиенти, така сега с цялата си дарба и способнисти започнал да защитава новата си вяра.
Написал ок. 40 трактата, от които 31 са достигнали до нас.
Стилът на Тертулиан е неповторим. Един автор се изразява за него така: “Почти всяка дума, изречена от него е епиграма, а всяко изречение – победа”. Друг автор твърди, че дори езичниците четели неговите творби за да се насладят на стила му. Той казва: “Тертулиан притежава едно рядко срещано сред богословите качесто – никога не е скучен”.
Между неговите произведения са: “Против Маркион”, “За душата”, “За молитвата”, “За христовата плът”, “Апология на Християнството”, и др. Последното е основния му труд в областта, в която той е най добър – апологетиката. Тертулиан не е академичен, той е боец, неговите съчинания са агресивни. Той се обръща към противника с думи, които на всяка цена трябва да го оборят, с убеждението че винаги е прав и клаузата на Христос исинна.
В “Апология на Християнството”, Тертулиан отхвърля обвиненията срещу християните и казва, че те са добри граждани на Републиката, и че в същите неща в които са обвинявани, се вършат не от тях, а от техните обвинители. Той отхвърля нападките, че християните са кръвопийци и обяснява истинското значение на Господната вечеря.
Много известен е факта на присъединяването му към сектата на Монтанистите, или сектата на “новото пророчество”. Това движение е едно ранно проявление на съвременното петдесетно и харизматично движение. Те наблягали на действието на Светия Дух, на получаване видения и откровения от Него. Говорели езици, вярвали в изцелението и чудесата. Водели свят, аскетичен начин на живот.
Тертулиан е актуален и днес.
Урокът, който можем да се научим от него е:
”Трябва да кажем високо истината за нашата Християнска вяра и да отговорим,
когато ни обвиняват незаслужено, да обясним, когато ни тълкуват неправилно,
и да вярваме в присъствието и силата на Светия Дух в нашите аргументи”.





Ориген (.ок.182, Александрия — .ок. 253, Кесария или Тир), римски християнски теолог, един от най-изявените отци на Църквата.
Живот и дейност
Най-бележитият ученик на Климент Александрийски бил Ориген. „По ум и ученост, по думите на архиепископ Филарет Черниговски, той е най-знаменитият учител на Църквата“. Роден е вероятно около 185 г. в Александрия от родители християни. Религиозното си възпитание и първоначалното образование и познания по Свещ. Писание получил под ръководството на баща си Леонид, когото още тогава учудвал и дори затруднявал с въпросите си за по-дълбокия смисъл на словото Божие. Посещавал и александрийското катехизическо училище и слушал лекциите на Климент Александрийски. В 202 г. започнало гонението срещу християните при император Септимий Север и бащата на Ориген бил
затворен в тъмница. Това дало повод на младия Ориген, 17-годишен, да прояви ревността и твърдостта си във вярата: той желаел сам да претърпи мъченическа смърт. Напразно майка му го увещавала да се откаже от това си намерение. Само нейната хитрост го спасила за семейството: тя скрила дрехите му и с това му попречила да напусне жилището. Тогава Ориген писал на баща си: „Да не стане с тебе това, че заради нас да промениш мислите си“. Леонид претърпял мъченическа смърт. Семейството му останало в крайна бедност — цялото му имущество било разграбено. Една богата и почтена жена приела Оригена в своя дом. Тук той проявил особена твърдост във вярата. Той отказал да посещава молитвените събрания на гностика Павел от Сирия, който живеел в същия дом. Наскоро му се открила възможност да се откаже от подкрепата на тази жена. Той започнал да преподава уроци по граматика и по този начин припечелвал издръжката на осиротялото семейство. Поради гонението на християните Климент напуснал Александрия и катехизическото училище било закрито. Тогава жадуващи за християнска просвета люде се обърнали към Ориген да поеме задължението на катехет. Ориген се съгласил и за кратко време проявил такава успешна дейност, че Александрийският епископ Димитрий му поверил обучението в откритото отново катехизическо училище като негов ръководител. За да не се ползува от заплащане за обучението от страна на учениците, Ориген продал единственото си съкровище — библиотеката си. Оттогава започнал да води най-строг аскетически живот. През целия ден се занимавал с учениците си, а нощем се отдавал на молитва и изучаване на Свещ. Писание, като отделял малко време за сън. Прекарвал в строг пост, като ядял само толкова, колкото било необходимо за поддържане на живота. Не проявявал никакви грижи за утрешния ден. Под влияние на общото аскетическо настроение и буквалното разбиране думите на Спасителя за скопците, „които сами са се скопили заради царството небесно“ (Мат. 19:12), Ориген изпълнил тези думи над себе си. С това той се надявал да отнеме от езичниците всякакъв повод за клевета и подозрения, каквито могли да се предизвикат от това, че като учител той е влизал в близки отношения не само с мъже, но и с жени. Числото на учениците му се увеличило, затова си взел помощник — поверил начеващите на Херакъл, а той започнал да се занимава с по-напредналите, като им изяснявал главно Свещ. Писание. По това време, вече 25-годишен, слушал лекции при основателя на неоплатонизма Амоний Сака. За да може да чете Стария Завет в оригинал, той започнал да изучава еврейски език и за кратко време постигнал големи познания. Славата му растяла. Станал вече известен не само в близките, но и в по-далечните страни. По молба на управителя на Арабия до епископ Димитрий и префекта на Александрия да изпратят Ориген за събеседване по въпросите на вярата, той отишъл там и след като изпълнил успешно възложената му задача, отново се върнал в Александрия. Наскоро предприел пътуване и до Рим. През лятото на 215 г. поради народното вълнение против император Каракала и последвалите наказателни мерки Ориген бил принуден да напусне Александрия. Отишъл в Кесария Палестинска. По настояване на своите приятели Иерусалимския епископ Александър и Кесарийския епископ Теоктист Ориген започнал да произнася проповеди през време на богослужение, макар и да нямал никакъв йерархически сан. Епископ
Димитрий Александрийски видял в постъпката на Ориген нарушаване на църковната дисциплина и поискал от него да се завърне в Александрия. След завръщането си в Александрия Ориген отново се отдал на своите просветни и литературно-богословски занимания. В своето плодовито литературно-богословско творчество той бил подпомаган със средства от своя приятел Амвросий, богат човек, когото Ориген обърнал от гностическата секта на Валентин в Църквата. Амвросий издържал на своя сметка седем бързописци, които записвали поред това, което Ориген им диктувал, седем секретари, които превеждали бързописните бележки на обикновено писмо, и краснописци, които преписвали съставените записки. През 230 г. Ориген предприел пътешествие до Гърция във връзка с някои църковни въпроси. На връщане за Александрия той посетил своите приятели в Кесария. За да му даде възможност да проповядва в църква, епископ Теоктист го ръкоположил в презвитерски чин. Александрийският епископ Димитрий видял в този акт нарушение на правата му, тъй като ръкоположението било извършено без негово съгласие. Той свикал събор от епископи и презвитери, който лишил Оригена от правото да преподава истините на вярата в Александрия. Друг събор от не много епископи обявил ръкоположението му за недействително. След този разрив в 231 г. Ориген окончателно се преселил в Кесария Палестинска. Тук той продължил своята дейност като катехет и учител в основаното от него катехизическо училище. През това време той бил поканен от Юлия Мамея, майка на император Александър Север, която искала да чуе неговото учение върху основните истини на вярата. В 235 г. през време на гонението на християните при император Максимин, когато приятелят на Ориген Амвросий станал изповедник на вярата, той се отдалечил в Кесария Кападокийска и прекарал там две години. След като се завърнал в своето ново отечество, Кесария Палестинска, Ориген продължил просветната и научната си дейност и благовестието на словото Божие, Църквата често се нуждаела от учеността и красноречието му в борбата с еретиците. За тази цел пътувал до Атина; убедил епископ Берила Бострийски да се откаже от адопцианството. Благодарение на него аравийските психопанихити, които учели за смъртта на душата или за нейния сън до всеобщото възкресение, се присъединили към Църквата. През време на гонението на християните при император Деций в 251 г. Ориген бил хвърлен в тъмница вероятно в Кесария Палестинска и подложен на мъчения. Вече в напреднала възраст, около 70-годишен, той не издържал изтезанията и починал вероятно в 253 или 254 г. в Тир.
Съчинения
Съчиненията на Ориген могат да се разделят на следните групи: 1) библейско-критически, 2) библейско-екзегетически, 3) догматически, 4) апологетически, 5) нравствено-назидателни и 6) писма.
1. Библейско-критически съчинения
Огромен труд на Ориген, който не е запазен в цялост, са неговите „Хекзапли“ .
В този труд Ориген нагледно посочва отношението на превода на 70-те към еврейския оригинал и дава критическо помагало за научноекзегетически изследвания и полемика с юдейството. Различните варианти на Стария Завет са били съпоставени от него в шест колони в следния ред: еврейския текст, еврейския текст с гръцки букви, преводите на Акила, Симах, 70-те и Теодотион. В някои, места към тези четири преводи били добавяни още пети и шести от неизвестни преводачи. В този случай Хекзаплите се разширявали в Октапли. Съкращение на Хекзаплите са Тетраплите. Те съдържали четирите гръцки преводи без първата и втората колона на еврейския текст. Разногласията на ръкописите на 70-те Ориген изправял и примирявал чрез сравняването им с другите преводи. Различията и пропуските отбелязвал със специални знаци.
2. Библейско-екзегетически съчинения
Ориген е оставил тълкувания на Свещ. Писание в три форми: схоли, беседи и коментари.
а) Схолите са кратки бележки върху различни места от Свещ. Писание. От тях са запазени на гръцки език малки откъслеци и в превод на латински език от Руфин Аквилейски.
б) Беседите са богослужебните проповеди на Ориген. Те са обхващали почти цялото Свещ. Писание. Тълкуванието на Свещ. Писание в беседите се отличава със своята достъпност и е приспособено за разбиране от по-голям кръг слушатели. В тях се изяснява предимно нравственият смисъл на Свещ. Писание. Алегорическият метод се употребява рядко, главно в случаите, когато текстът не съдържа нравствено съдържание. От беседите са запазени също само откъслеци на гръцки език и в превод на латински език от Руфин Аквнлейски. Запазени са около 200 беседи, главно в превод на латински език на различни книги от Свещ. Писание, предимно върху Петокнижието на Мойсей. в) В Коментарите се прави научно тълкувание на Свещ. Писание. Ориген навсякъде различава два смисъла на Свещ. Писание: нисш, временен, буквален, и висш, вечен, духовен. Ориген си е поставял за задача да изясни втория смисъл — висшия, духовния. В някои случаи той напълно отричал буквалния смисъл като съблазнителен. Според него дори евангелистите нерядко са скривали духовния смисъл във външна обвивка. Алегорическият метод на тълкуване не му пречел обаче понякога да прибягва към филологически, исторически и географски справки. Коментарите също не са запазени в цялост. Особено важни са откъслеците от коментарите на кн. Битие, на Песен на песните, на Евангелията според св. евангелисти Матей и Иоан и на посланието на св. ап. Павел до Римляни. Ориген е оставил в схоли, беседи и коментари, според свидетелството на св. Епифаний Кипърски, тълкувания на цялото Свещ. Писание на Стария и Новия Завет с изключение на Откровението на св. Иоан Богослов. От това огромно книжовно богатство са запазени обаче само по-големи или по-малки откъслеци (Fragmenta, PG, t. 12—14).
3. Догматически съчинения
1. Догматическите съчинения на Ориген в оригиналния текст не са запазени. Най-важното от тях е „За началата“.
Има за предмет в четири книги основните истини на християнството. От оригинала са запазени кратки откъслеци в Добротолюбието на св. Василий Велики и св. Григорий Богослов . В цялост съчинението е запазено в превод на латински език или по-скоро в свободна преработка от Руфин Аквилейски. „За началата“ е първият опит за по-задълбочено и философски обосновано догматическо богословие. Съчинението е насочено главно против заблудите на валентинианите, маркионитите и другите гностици. Във въведението Ориген подчертава, че „само на тази истина трябва да се вярва, която в нищо не отстъпва от църковното и апостолското предание“. В първата книга се говори за Бога и Неговите свойства, разкрива се догматът за Св. Троица и се излага учението за разумните същества — ангелите и за падането на една част от тях; във втората книга се говори за създаването на света и човека, за Боговъплъщението, за душата, за възкресението и съда; в третата книга — за свободата на волята, за греха и изкуплението, и в четвъртата книга— за Свещ. Писание, за неговата важност и боговдъхновеност и за методите на тълкуването му. 2. „Стромати“ в десет книги, от които са запазени малки откъслеци. Съдържало е извадки от съчинения на философи в подкрепа на християнското учение и схоли на различни места от Свещ. Писание. 3. От съчиненията „Две книги за възкресението“ и „Два диалога за възкресението“ също са запазени само откъслеци .
4. Апологетически съчинения
„Против Целз“ в осем книги. Съчинението е запазено напълно в един Ватикански ръкопис от XIII в. Ориген го е написал по молба на своя приятел Амвросий. Посветено е на обстойно критическо разглеждане съчинението на нео-платоническия философ Целз „Истинско слово“,насочено против християнството. Това съчинение на Ориген е най-пълното и най-издържаното от всички апологетически съчинения на древната Църква. В осемте му книги Ориген разглежда последователно всички възражения на Целз против християнството. В първата книга на възраженията на Целз за затвореността на християните Ориген пояснява, че християнското учение е известно на целия свят, а присъщата му съкровеност е признак на високо достойнство на вярата. Във втората книга — на възражението, че юдеите не са приели Иисуса Христа, Ориген отговаря, че това е във вреда само на юдеите, а не на християните, защото старозаветните пророчества и чудесата на Иисуса Христа откриват ясно в Него Месия и Син Божи. В третата книга Ориген изяснява въпросите как и по какви подбуди се проповядвала вярата и разделенията между християните не нарушават ли нейната чистота. В четвъртата книга изяснява въпроса за необходимостта на Боговъплъщението и неговата същност. В петата книга се обосновава необходимостта от Боговъплъщението със старозаветните пророчества и достоверността на евангелския разказ за него. В шестата книга Ориген сравнява християнското учение с учението на Платена. В края се разглеждат възраженията срещу библейския разказ за създаването на света. В седмата книга се изтъква превъзходството на пророчествата пред различните прорицания и се доказва, че между Стария и Новия Завет няма противоречия. В осмата книга Ориген доказва, че християните почитат истинския Бог, а езичниците — пустотата и порока. Трябва да се подчертае, че сам Целз потвърждава със свои свидетелства или със свидетелства на свои съвременници събития от живота на Христа. Той не се съмнявал в историческата достоверност на Христовите чудеса, но само се стараел да ги обясни по своему. Той е чел в Евангелията разказа за родословието и раждането на Христа, историята за смъртта и възкресението Му, повествованието за слизането на Св. Дух над Иисуса при кръщението Му в Йордан и др.
5. Нравствено-назидателни съчинения
1. „За молитвата“ . В първата част (гл. З—17) се говори изобщо за молитвата, за смисъла, целта и необходимостта ѝ, а във втората част (гл. 18—30) — за Господнята молитва. 2. „Увещание към мъченичество“ . В това съчинение Ориген се обръща към Амвросий и презвитер Протоктет от Кесария, които през време на гонението при император Максимин били затворени в тъмница, за да ги утеши и да укрепи мъжеството и твърдостта им във вярата.
6. Писма
От обширната преписка на Ориген са запазени само две писма: едното до църковния писател Юлий Африкански , в което се доказва достоверността на разказа за Сусана в книгата на пророк Даниил; другото до св. Григорий Неокесарийски , в което го увещава да продължи със същото голямо усърдие да изучава Свещ. Писание.
Състоянието на текста на съчиненията на Ориген
Достоверността на запазените откъслеци от съчиненията на Ориген на гръцки език не подлежи на съмнение. Същото обаче не може да се каже за латинските преводи на Руфин Аквилейски и блаж. Иероним на някои от Оригеновите съчинения. Преводите на Руфин представляват по-скоро преработка на оригиналния текст в духа на църковното учение от IV в. Руфин се е стараел да изправи съчиненията на Ориген и да отстрани в своите преводи всичко, което е могло да се сметне за неправославно. За тази цел той или изхвърлял тези места, които могли да изглеждат съблазнителни и които сам той смятал за злонамерени добавки, направени от еретиците, или правел допълнения към превеждания текст от други съчинения на Ориген, или изменял думите му в по-добрия смисъл, като правел незначителни поправки, които обаче дори изопачавали мисълта на Ориген: той изменял две-три думи, вмъквал или изхвърлял отрицанието, утвърдителната форма на речта обръщал във въпросителна или обратно. Затова използуването на преводите на Руфин трябва да става с предпазливост.
Учение
Ориген е дал философска обосновка на християнската догматика.
Той е желаел обаче да остане в пълно съгласие с твърдо установеното и общозадължително учение на Църквата. Затова той поставил в основата на своето учение „правилото на вярата“. Под „правило на вярата“ той разбирал или библейското учение, или апостолското предание и кръщелния символ. На изследване според него подлежи само това, което не е затвърдено в „правилото на вярата“ и не е получило общозадължително значение.
Учение за Бога
Понятието за Бога у Оригена се слива с понятието за Бога Отца, първото Лице на Св. Троица. Бог е абсолютен дух и светлина, „тази светлина, която просвещава всяко чувство на човеците, които могат да възприемат истината“. Освен това тази светлина е „сила Божия, чрез просвещението от която човек познава както истината на всички неща, така и Самия Бог, Който е Истина“. Бог е начало на всичко. Той никому не дължи Своето битие, т.е. Неговото битие не зависи от нищо. Той единствен е нероден. Като няма причината на Своето битие вън от Себе Си, Бог е самобитен, Той единствен е Съществуващият в истинския смисъл. Бог не е тяло. Той е безтелесен. Защото материалното тяло, дори и да бъде най-тънката материя, не може да бъде неделимо и несложно. А като начало на всичко, Бог не може да се мисли като нещо сложно, понеже частта предшествува цялото, в състава на което влиза, т.е. ако Бог би бил сложен, елементите на сложността би трябвало да съществуват преди Самия Него. Ако Бог е начало на всичко, Той може да бъде само Един, Той е Същество единствено, монада. Като Един, единствен, Бог стои вън от реда на съществата, затова не може да Му се приписва категорията на същността. Той стои по-високо от нея. Абсолютното единство и несложността Божии водят до понятието за Бога като неизменяем, вечен и непространствен. Макар да е Творец, Промислител и Управител на света. Бог е невидим. Като е в собствен смисъл неизменно Съществуващият, Бог в собствен смисъл е и неизменно благ и справедлив. Той е самото абсолютно благо.
Учение за Сина Божи (Логоса)
Учението на Ориген за второто Лице на Св. Троица — Син Божи (Логос) стои в тясна връзка с учението му за Бога Отца. Ориген пръв е изказал с всичката яснота мисълта за вечното раждане на Син Божи от Отца. Какво е това раждане по своята същност, остава тайна за човешкия ум. „Да се сравнява Бог Отец в раждането на Единородния Свой Син и даряването Му битие с какъвто и да било родител от човеците или другите същества, е и нечестиво, и беззаконие. Раждането на Сина е нещо изключително и достойно само за Бога. За него не можем да намерим никакво сравнение не само в материалния свят, но и в мисълта и в ума, така че човешката мисъл не може да разбере по какъв начин нероденият Бог става Отец на Единородния Син“. До мисълта за вечното раждане на Сина е довела Оригена идеята за неизменяемостта Божия. Като неизменяем, Бог винаги е Отец на Сина. Следователно, „това раждане е вечно и непрекъсващо се по подобие на това, както сиянието се ражда от светлината“. Раждането на Сина не трябва да се разбира не само в смисъл на акт, който има начало във времето, но и в смисъл на завършен акт. Раждането на Сина е процес, който вечно продължава, вечно се извършва. Затова според Орнген не можем да кажем „Отец от вечност е родил Сина“, а че той „вечно и непрекъснато ражда Сина“. В противен случай би се нарушила Божията неизменяемост. Съвършено несъгласно е с разума и „нелепа басня е да се мисли, че Син е еманация от Отца, или че Отец се разделя — това е крайно нечестиво и безразсъдно“. Безтелесната природа Божия не може да се дели по същество. За предишните църковни отци и писатели, напр. св. Юстин Мъченик, Тертулиан и др., аналогия, която пояснява духовния характер на раждането на Сина, е било отношението на словото към мисълта. Ориген намирал тази аналогия за недостатъчна и не напълно правилна. Той я заменя със сравнение, което не съдържа никакви пространствени елементи. „Син се ражда от Отца, говори той, както желанието от мисълта“. Неправилен според Ориген е и изразът: „Син е роден от същността на Отца“. Според него той съдържа мисъл за намаляване същността на Бога или за отделяне на част от нея. Като отрича този израз, Ориген се различава от никейското богословие. Според учението на по-предишии църковни писатели раждането на Сина се обуславяло от Божественото съизволение да създаде света.Като се нуждаел от посредник за Своята творческа дейност, Бог Отец ражда Логоса като Свое оръдие. Раждането на Сина се обуславяло от такъв акт (създаването на света), който е могъл и да не се извърши. С това се внасяла случайност в битието на Сина. В системата на Оригена раждането на Сина е вътрешен процес на Божествения живот, процес необходим и затова вечен. В основата на изясняването на този процес Ориген поставя представата за сила потенциална и сила, която се проявява в действие. Силата и нейната проява са едновременни—само логически първата предшествува втората. Ориген различава същност Божия, потенциална сила на тази същност и проявата ѝ в действие. От същността Божия изхожда силата, чрез която Бог управлява всичко. От тази безмерно велика сила се ражда, подобно на желанието от мисълта, като че ли някакво изпарение. Тази проявила се сила Божия е именно Логосът. В това си изяснение Ориген отново се различава от никейската вяра.
Син според Ориген е самата Премъдрост, самото Слово, самата Истина, самият Живот, самата Правда, самата Светост. Но, като определя Сина с такива отвлечени понятия, Ориген отхвърля мисълта, че и Сам Син е отвлечено понятие. „Нека никой не мисли, че като наричаме Сина Премъдрост, ние искаме да кажем, че Той е нещо не субстанциално, че ние Го смятаме не живо премъдро Същество, а нещо, което прави премъдри тези, които го усвояват със своя ум. Син Божи, Премъдростта Божия, съществува субстанциално и е Ипостас“. Като изтъква възвишеността на природата на Сина, Ориген обаче отрича единосъщието Му с Отца и дохожда до краен субординационизъм. Според него Отец е по-горе от същността. Същност може да се приписва само на Сина. Оттук следва, че не може да се говори за единство на Отца и Сина по същество. Отец е безусловно единство. В природата на Сина има множественост. Заради света, в който действува, Той придобива множественост както в Своята благост, така също и в Своята красота . Бог Отец единствен е Самобог , Бог в собствен смисъл. Божеството не съвпада със самата същност на Сина. Синът е Бог по съпричастно, защото пръв се е обожествил, като взел в Себе Си от Божеството на Отца поради пребиваването в Него. На Бога Отца е присъщо по-висшето свойство — благостта, а на Сина — по-нисшето — справедливостта. Син е само сияние и образ на благостта. Неговата благост се изразява във възпитателната Му дейност сред разумните същества. Знанието на Сина също е по-малко съвършено от знанието на Отца. Отец познава Себе Си по-ясно и по-съвършено отколкото Го познава Син56. С молитва в собствен смисъл можем да се обръщаме само към Бога Отца.Не на Сина трябва да се молим,а на Отца чрез Сина57.По такъв начин в учението на Ориген за Сина Божи (Логоса) се съдържат две разнородни идеи: идеята за възвишеността на природата на Сина и изострения субординационизъм.
Учение за Св. Дух
Св. Дух е отделна Ипостас — третото Лице на Св. Троица и изхожда от Отца чрез Сина. Понеже Син според Ориген служи като посредствуваща причина на Св. Дух, то Св. Дух се поставя от него в подчинено отношение не само към Отца, но и към Сина. Личното свойство на Св. Дух е присъщата Му освещаваща сила. Последователният субординационизъм на Ориген се изразява в учението му за три сфери на дейност на Ли-цата на Св. Троица. Сферата на дейност на Отца е цялото битие, всяко същество и затова тя е най-обширна. По-тясна от нея е сферата на дейност на Сина, понеже тя се простира само върху разумните същества. Още по-тясна е сферата на дейност на Св. Дух, понеже тя се ограничава само по отношение на тези разумни същества, които се стремят към светост и я достигат. Затова силата на Отца е по-голяма от силата на Сина и Св. Дух, а силата на Сина е по-голяма от силата на Дух Свети.
Христологически и сотириологически възглед
Син Божи, Който превъзхожда всички същества, унизил Себе Си и приел човешка природа, станал човек. Чрез Боговъплъщението в Иисуса Христа се съединили в ипостасно единство двете природи — Божествената и човешката. Затова Той е истински Син Божи и истински Син Човечески, т.е. Богочовек. Ориген пръв е употребил по отношение на Иисуса Христа този термин. Понеже Бог по Своята природа е чист Дух, Той не може непосредствено да се съедини с противоположната Нему природа — плътта. Затова, за да може Логосът да се въплъти, необходимо е било някакво посредствуващо начало между Неговата Божествена природа и тялото, което Той трябвало да възприеме. За такова начало послужила душата. Като създадена по образ Божи, тя притежава способност да приема в себе си Божеството. Затова за въплъщението на Логоса било необходимо предварително да се съедини с разумна душа. Тя неотлъчно пребивавала в Словото Божие. Но като се съединил всецяло още от начало с една душа, Логосът не постъпил произволно. Той избрал именно тази душа затова, че от всички предшествуващи души изключително само тя е могла да Го възприеме.Тя е била единствената душа, която не е била съгрешила, но от началото на света е горяла в нея неизменна любов към Бога и по своите добродетели била подобна на Логоса. Как са се съединили двете природи на Христа в една ипостас — ипостаста на Бог Слово Ориген обяснява с желязото, поставено в огън. То приема огъня във всичките си пори. Затова нито металът може да се отдели от огъня, нито огънят от метала. Желязото става като че ли огън, така че, като се допираме до него, ние усещаме не свойствата на метала, а свойствата на огъня. Така и душата на Христа като че ли се сляла с Логоса66. Според Ориген свойствата и външният вид на тялото съответствуват на нравственото състояние на пребиваващата в него душа. Душата на Христа е напълно безгрешна. Затова тялото Му притежавало необикновена красота и съвършенства. За да примири тази мисъл с думите на пророк Исаия за страдащия и уни-зения Месия (53:1—3), Ориген приписва на тялото на Христа способност да изменя Своя вид в зависимост от нравственото състояние на тези, с които Той е бил в общение68. Съединението на двете природи в Иисуса Христа е вътрешно69, затова имало взаимодействие и общение на свойствата им. Според църковния историк Сократ Ориген именувал св. Дева Мария Богородица. Според Ориген грехопадението на човека станало не в началото на съществуването на материалния свят, но в периода на досветовното падане на духовете. Разказът на кн. Битие за падането на Адама е алегорическо изобразяване на грехопадението на цяла група същества — души, които впоследствие станали човеци. Грехът довел тези души в състояние на незнание, подчинил ги на сатаната и разкъсал съюза им с Бога. Логосът се въплътил, за да унищожи тези последици на греха, да изрази божествената истина в достъпна за разбиране от страна на човека форма. Затова в Своето учение и пример Христос се приспособявал не само към човека изобщо, но и към всеки човек поотделно. В своя пример и живот Той се приспособявал към способностите на човеците и на едни откривал в Себе Си повече Бога, а на други изглеждал повече Човек. Иисус Христос изкупил човеците от властта на дявола, който ги владеел с право, понеже те доброволно му се подчинили.
Затова Христос сключил договор с дявола и откупил от него човешкия род, като му предложил като откупна цена Своята душа. Дяволът се съгласил, понеже разбирал, че душата на Христа е по-ценна от душите на всички човеци. Като предложил на сатаната такова условие, Христос го измамил. Планът на изкуплението бил скрит от него. Затова сатаната, като противодействувал на Христа, всъщност сам помагал за осъществяването на Неговия план. За да победи смъртта, Христос трябвало да претърпи страдания и кръстна смърт. Като не знаел това, но като виждал, че Христос разколебава неговата власт над човеците, дяволът подготвял чрез Юда и ожесточените юдеи Неговата смърт, като се надявал да задържи в ада в своя власт душата Му. Но като убил безгрешния Човек, той превишил своята власт и я загубил завинаги. Христос като победител слязъл в ада, победил смъртта, освободил човеците от властта на дявола и възкръснал. Със смъртта си Христос не само е изкупил падналото човечество от дявола, но го е и примирил с Бога. Примиряването е било възможно само чрез жертва. Сам човек не е могъл да принесе себе си в изкупителна жертва, понеже е грешен, а е била нужна безгрешна жертва. Затова само смъртта на безгрешния Христос е могла да примири човеците с Бога. Изкупителното дело на Христа има универсално значение. Неговите плодове не се ограничават само върху човешкия род, а се простират и над ангелите, дори и над злите духове.
Есхатологически възглед
Според Ориген очистването и усъвършенствуването на душите продължава и след смъртта.
Като изхождал от представата за любовта Божия, за която няма неизцерими болести на тварите, и от представата за свободата на волята на разумните същества, Ориген отричал вечността на греха и наказанията. Той признавал всеобщия апокатастасис, т. е. възвръщането на човека и света към първоначалното им състояние, възстановяването им в първоначалната чистота и съвършенство. Всички духове, без да се изключва и дяволът, в продължение на много години ще се разкаят, ще се очистят от незнанието и греха, ще се съединят с Логоса. Тогава Бог ще бъде „всичко във всички“ (1 Кор. 15:24)79. Тогава ще се слеят сферите на дейност на трите Лица на Св. Троица. Очистването от незнанието и греха е постепенен процес.За човека той започва през земния му живот и продължава и след смъртта. Колкото и да е греховен човек, той никога не загубва своята свобода. Затова възможността за покаяние и нравствено развитие не се прекратяват със смъртта. Душата продължава и след смъртта започнатото на земята умствено и нравствено развитие. Преходът към по-горна степен на познание е възможен само при усвояване на предшествуващата. След смъртта душата пребъдва известно време тук на земята в място, наречено рай и довършва познанието на човека и природата. След това душата преминава във въздушните пространства. След въздушните пространства душата преминава в планетните пространства, които Свещ. Писание нарича небеса. Така постепенно душата достига обетованата страна на чистите духове, отечеството на истинските и живи първообрази, по които е създаден светът. Като встъпва там, тя се възвръща към началото и се възпитава тук за абсолютното небе и вечното Евангелие. Редом с умственото развитие върви и постепенното очистване на душата от чувствеността и греха. Чистата душа след смъртта се възнася и приобщава към сонма на съществата, облечени в ефирни тела, а грешната душа дълго скита като привидение около своя гроб. Постепенното очистване на душата се достига чрез страдания. В Свещ. Писание се говори за вечен огън заради неразумните. Христос ги спасява чрез въздействието на проповедта за вечния огън. Тези места в Свещ. Писание трябва да се разбират в духовен смисъл. Огънят на съда и мъките е нематериалният огън на съвестта, който изгаря греховете. Тези страдания са временни и са лечебни средства, които Бог употребява за очистването на душите.
akostadin@mail.bg