Тереза Авилска

Тереза Авилска 1515-1582


Разпространявайте и култивирайте духът на молитвата в Кармила, което изисква три неща: мълчание, самотност и умъртвление. Без това няма молитва, а без молитвата Кармилът не е нищо. "
- Папа Лъв XIII, (1810-1903)



от Уикипедия, свободната енциклопедия
Света Тереза Авилска

Света Тереза Авилска (исп. Teresa de Ávila, Teresa de Jesus) е испанска монахиня - кармелитка, родена в Готарендура в провинция Авила на 28 март 1515 и починала в Алба де Тормес в провинция Саламанка на 4 октомври 1582 година.

Заедно с Йоан Кръстни се смята, че са основали ордена на Босите кармелити
.
Света Тереза Авилска също така е писала литература, като днес, част от творбите й са считани от църквата като "невероятни произведения в мистичната литература". Ето част от творбите й:‘Автобиография'', ‘Път към съвършенството'', ‘Вътрешният замък'', ‘Книга на Основаванията''

Света Тереза е била един от хората, които правели най-много умствени молитви. Според нея умствената молитва е:"Просто споделяне между наистина добри приятели :да споделяш означава да бъдеш насаме с някой, когото наистина обичаш."

Известни извадки :

Нека нищо да не ви тревожи.
Не се страхувайте от нищо.
Всичко идва и си отива. Бог никога не се променя.
Ако сме спокойни ще постигнем всичко. Дори да имаме само Бог пак ще бъдем щастливи.
Любовта придава смисъл на всичко останало.

Във всичките си литературни творби,Тереза Авилска говори за душата и нейното разделяне на четири състояния:
1:"Преданост към любовта" - според него човек трябва да се отдаде и да обича и също така да се разкае при грях.
2:"Преданост към мира" - там се изтъква,че човешката воля бледнее пред Бог по харизма. Също така, че Бог е велика сила, докато други дарби като паметта ни, въображението и други се смятат за дадености, които все още не са напълно разгадани. Казва се, и че е допустимо да се разсеем за неща,като Бог и да се молим, докато за други не е.
3:"Преданост към обединението(съюза) - според него съюзът не е само духовно,но и емоционално състояние. Тук се говори и за любовта към Бог,мира и душата.
4:"Преданост към емоциите" - според него всичко материално изчезва. Тялото ни, паметта, въображението просто спират да съществуват и биват "попити" от Бог.Тялото и духът изпитва сладка и приятна болка и тялото буквално се издига във въздуха за период от време и точно тогава идва съюзът с Бог. След това човекът руква в плач,и дори изпада в транс (някои хора са виждали Света Тереза да изпада в такова състояние на левитация повече от един път).

Цитати:
„Адът е място, където мирише лошо и никой никого не обича.“
„Бог поглежда и в кухнята.“

„Само тези две думи каза Той,
които промениха живота ми:
“Наслади ми се!”
Какъв ли товар, си мислех, можех да понеса –
Разпятие, както направи Той.
Любовта веднъж ми каза: “Знам една песен,
искаш ли да я чуеш?”
И смехът дойде от всяка тухла на улицата,
и от всяка пора в небето.
След една нощ в молитви
Той промени живота ми, когато изпя:
“Наслади ми се!”

Мистиката на Света Тереза е много конкретна и противоположна на съзерцателните техники търсещи пътя на екстазите.
В центъра Тереза поставя приятелството с Исус: „всичко – казва тя – трябва да преминава през Христос човека, който ни обича, слуша, говори и никога не ни оставя в трудностите.“
За Светицата не трябва да има противоречие между дейност и съзерцание, защото „Господ желае делата”, а „целта на молитвата е вършенето на дела”: това са безбройните начини да се обича Бог и ближния насърчени от Духа.

„Нищо да не те тревожи, нищо да не те плаши, който има Бог нищо не му липсва, всичко преминава, само Бог остава, само Бог е достатъчен”.

„Живея аз, без да живея в мен,
и с упование едно горя,
умирам, че не мога да умра.

Тълкувание

Живея вече чужда, вън от мен,
откакто мра от обич и тревога,
защото аз живея само в Бога,
поискал с мен да е съединен;
кога му се обрекох, тоя ден
сърцето ми за свой девиз избра:
умирам, че не мога да умра.

И този чист съюз на любовта,
със който аз живея оттогава,
направи Бог мой пленник, но оставя
свободно моето сърце в гръдта
и мъка най-голяма на света
бе в Бога мой затворник да съзра:
умирам, че не мога да умра.

Ах, колко дълго трае тоз живот!
Ах, колко тежки са и тез изгнания
и тоз затвор, където окована
душата ми скърби под мрачен свод!
Жадувам да изляза от възход
до залез и не ще се примиря:
умирам, че не мога да умра.

“Нищо да не те тревожи!
Нищо да не те смущава!
Всичко тука отминава!
Само Бог не се изменя!
С търпение всичко се постига!
На този, който Бога притежава,
Нищо никога не липсва!
Достатъчен е само Бог!”


"Погледнете в Разпнатия и всичко ще ви се струва незначително."

"Бог е толкова голям, че изплати да Му се подари един цял живот."

"Молитвата е често приятелско общуване насаме с Онзи, за Когото знаем, че ни обича."


http://www.karmil.tk/
Кармилският орден е съзерцателен монашески орден. Названието му идва от библейската планина Кармил. Издигаща се от самите източни брегове на Средиземно море, тя е място на важни старозаветни събития, сред които най-впечатляваща е срещата на пророк Илия с 400-те “дъбравни пророци” на Ваал, които разобличава със силата на истинския Бог. Мястото оттогава става убежище на пустинници.

През 1155 г., след първите кръстоносни походи, на планината Кармил се заселват рицари начело със св. Бертолд от Калабрия, останали тук, за да водят уединен живот. Годината 1156 се приема за година на основаването на първия Кармилски манастир. През 1209 г. Братята получават своето монашеско правило от Йерусалимския патриарх Алберт.

През 1237 г. принадлежащите на ордена трябва да напуснат планината Кармил, подгонени от нахлуването на сарацините в Палестина. Те се завръщат в Европа, където са принудени на преустроят отшелническия си начин на живот и да се утвърдят на фона на мощното движение на т.н. “просешки ордени” на францисканци и доминиканци. Живеят вече в градовете, в малки общности, отдадени на молитвен живот. През 1247 г. папа Инокентий IV утвърждава Правилото на Кармилкия орден. Орденът добива и своя женска общност през втората половина на XV в. в Холандия, призната официално от папа Николай V на 7 октомври 1452г. От същата година води началото си и Мирския ни орден. Още тогава се зараждат движения за реформи в Кармилските манастири, обърнати към строгостта на молитвения съзерцателен живот, заложен при основаването им в Светите Земи. Блаженият Йоан Сорет заедно с Франсоаз Д''Амбоаз основават женски кармилски манастир, а делото им се разпростира в Холандия, Франция, Италия, Испания.

През бурния XVI в., белязан с нахлуването на протестанството и провеждането на Трентинския вселенски събор, две големи личности в Испания обновяват основно Кармилския Орден в смисъла на молитва и бедност, живяни в смирението на един затворен за света живот. Това са големите светци на Църквата и Доктори на Църквата св. Тереза от Исус (1515 - 1582) и св. Йоан от Кръста (1542-1591). След основаването на първия реформиран женски манастир “Св. Йосиф” в Авила през 1562 г., само няколко години по- късно в 1568 г. св. Йоан от Кръста заедно със своя събрат Антон от Исус подема терезианската реформа в мъжкия орден, възвръщайки силата на старото правило в неговия съзерцателен и апостолски дух. В следващите 20 години се формират 16 нови женски общества и 15 мъжки. Новото крило на ордена се отделя официално през 1593 г., но повлиява необратимо реформаторските движения в старото чрез делото на Филип Тибо в началото на XVII век. Така от XVI в. нататък Кармилският орден се разделя на два клона, които съществуват и досега: единият, следващ смекчените от папа Евгений IV през 1432г строги монашески правила на първооснователите, и другият – “Реформиран Кармил”, наричан още “Орден на Боси Кармилити и Кармилитки”, последвал реформата на св. Тереза от Исус и св. Йоан от Кръста. Терезианската Реформа е всъщност периодът, откроил най-ярко духовната идентичност на Кармила сред големите монашески общества в западна Европа и неговото изключително присъствие в развитието на християнската мистика и в Учението на Църквата, което продължава и до днес.

През XVII в. Реформата в Кармила се разпростира в цяла Европа. XVIII век е векът на рационализма и на Френската революция, който поставя ордена в тежко положение. Той е забранен във Франция и много негови членове търпят мъченическа смърт (напр. светите кармилитките от Компиен). В цяла Европа това е век на изпитания за Кармила.

Неговото възраждане започва ясно да се забелязва отново през XIX в. Започва го брат Доминик от св. Йосиф във Франция, възстановявайки през 1840г. Кармилския манастир около Бордо. В Европа по това време в Кармила действат забележителни личности: испанецът бл. Франсиско Палау, полският офицер св. Юзеф Калиновски, немският пианист Херман Коен, а през XX в. св. Тереза от Младенеца Исус и бл. Елисавета от Светата Троица. XX в. има също своите бележити свидетели и мъченици на вярата в редовете на Кармила: о. Мари - Еужен основава първия светски кармилски институт - “Дева Мария Кармилска”; св. Едит Щайн, еврейка по рождение, философка, приела католицизма и монашеството в Кармила, умира в Освиенцим; о. Жак от Исус (Кармил в Авон, Фонтенбло) умира, напускайки лагера Гюзен.
Днес Орденът съществува в своите два клона, обособени след през XVI в. Босите Кармилити, произхождащи от Терезианската реформа, наброяват понастоящем около 4000 братя и 12000 сестри монахини, пръснати по всички континенти. Редом с тях в молитвения живот ги съпътстват светски братства и кармилски институти, разпространени в 44 страни. Секуларните общества по света са около 677 с над 27000 членове. В България Кармилският орден съществува от началото на XX в. и е представен понастоящем в пълнота си: братя, монахини в клаузура и светски братя и сестри.


Орден на Босите Кaрмилити и Кaрмилитки в България

Кармил е уединение за влюбените в Бога

Кармил е уединение за влюбените в Бога

Съзерцателните ордени, както и всички други ордени в Църквата, са възникнали от изблика на любов и от изобилието на любовта. На въпроса: “Защо съществуват съзерцателните ордени?” има само един отговор: “За да можем повече и по- добре да обичаме Бога и човека!”. Орденът е училище на любовта, “работилница” където се работи върху любовта. Кармил, за което искаме да говорим, съществува преди всичко изключително за самия Господ, за Негова радост. Защото Кармил е уединение, предопределено за душите, влюбени в Господа. Идват тук, за да останат завинаги с Него, за да прекарат целия си живот с Него, за да утолят глада на сърцето, желаещо непрекъснато да дава на Възлюбения нови доказателства за любов. Та нали именно Той е Този, Който е най-достоен за любов чак “до полуда”. Кармил е ателие, където се откриват все нови и по-дълбоки доказателства на любовта и мелодиите на сърцето – възхвала и себеотдаване на Триединия Бог, Когото искаме да радваме през целия си живот. Любовта към Възлюбения не би била пълна, ако не откликваме на Неговите интереси – съдбите на хората, Неговите чеда. Когато попитали св. Тереза на Младенеца Исус защо е постъпила в Кармила, тя отговорила кратко: “Дошла съм да спасявам душите и особено да се моля за свещениците”. Благодатта има достъп навсякъде – включително и там, където човек не може да достигне с любезна дума или някаква услуга. За благодатта не съществуват политически граници, комуникационни бариери, ограничения на времето, за нея няма невъзможни неща. А има ли нещо по-хубаво от това да подпомагаш действието на благодатта? Господ нищо няма да откаже на онзи, който и на Него нищо не отказва. Обществото обикновено не знае за нашето съществуване или, ако знае, не разбира, че затворени в нашите манастири, живеем за Него, за да помагаме на всеки човек по пътя му към Бога.


Молитва – сърцето на кармилския живот

Постоянната молитва е основната точка на нашето Правило. Малката св. Тереза е казала: “За мене молитвата е извисяване на сърцето, пряк поглед, отправен към небето”. Св. Тереза Авилска я описала като “разговор с Този, за Когото знаем, че ни обича”. Молитвата в Кармила не се ограничава само в часовете, прекарани в параклиса пред Св. Причастие. Нашият Господ е казал на всички: “Трябва всякога да се молят и да не отслабват” (Лука 18,1). Нашето Правило ни го напомня в различни моменти от деня.

Атмосфера на молитва

Три са основните средства за създаване на специфична атмосфера на молитва, отделяне от света – клаузурата, уединението и мълчанието.

Клаузура

Затваряме се доброволно, за да можем да поднесем целия си живот на Този, Който заради нас стана затворен в нашите олтари. Затваряме се с Него и заради Него, за да станем чрез постоянна молитва едно с Него. Клаузурата не ни отчуждава от света и неговите страдания. Смисълът й е да ни освободи не само от светските дела, но преди всичко от самите нас, от егоизма ни, от занимаване със себе си, от помрачаващите възображения и мисли, за да се изпълнят с Господа.

Нашата клаузура ни пречиства и подготвя да приемем с цялото си сърце всички големи проблеми на светата Църква и на човечеството.

Уединение

В Кармила се съчетават отшелническият и общежитийният живот. В параклиса на молитвата, в трапезарията и на рекреацията (т.е. общата почивка) сме всички заедно. Останалата част от деня прекарваме в мълчание и уединени всяка в своята килия, където работим и се молим. През време на работа се стараем да бъдем вътрешно съединени с Господа.

Мълчание

Мълчанието на Кармила е един от ключовете за нейното познание. Средство за дисциплина на духа и самосъсредоточаване, мълчанието на Кармила е размисъл и разбиране, отсяване на същественото от мимолетното, мъдрост и любов в Бога. Различите степени на мълчанието са праговете към залите на вътрешния замък на душата, един мистичен път, в който Бог едновремено пази душата и я води към Себе Си. В крепостта на своята самовглъбеност и в единство на силите си, душата се отправя в своето мълчание на среща с Бога. Мълчанието на Кармила е заредено с творческа сила и изразява всъщност изключително уважение и взискателност към словото.

Мълчанието е задължително в параклиса, където говорим на глас само с Господа с думите на църковните молитви. Мълчанието цари също в трапезарията и в коридорите. Външната тишина лесно прониква в душата и я издига към Този, Който във вечно мълчание непрекъснато отдава Своето Слово – Неговия Син. И това Слово – според думите на св. Йоан от Кръста – “душата трябва да слуша в мълчание”. В мълчанието се формират дълбочината и силата на душата.

Духът на жертва

Работата

В Кармила има много работа, а малко време за нея. Извършваме всички домакински дейности – готвене, чистене, пране, гладене, миене, поправяне на дрехите, обработваме градината. От самото влизане в манастира свикваме да използваме времето, да не го губим.

Сестрите никога не остават без работа, даже когато се събираме за рекреация, носим със себе си ръкоделия. Способностите на всяка сестра се използват максимално – за шиене, бродерия, рисуване, музика, пеене... Днес работата в манастира замества в голяма степен някогашните умъртвления.

Умъртвлението

То е необходимо, защото животът, посветен на Бога, е едно постоянно самовъзпитание. И как можем да възпитаме някого, ако му позволяваме всичко? Монашеският живот е живот на жертва по примера и единство с жертвата на Исус Христос. Чрез онези, които самият Той си е избрал, нашият Господ иска да продължи жертвата Си за човечеството. Умъртвленията, или доброволните жертви, са израз на любовта на едно пламенно сърце. Когато обичаме някого, искаме да извършим за него какво ли не - колкото и трудно да е то, само да му засвидетелстваме любовта си. Същото е и в отношение на човешкото сърце към Бога - то иска да Му изрази обичта си чрез саможертва. Целта на умъртвлението е любовта.

Думите на Светия Отец Йоан Павел II към сестрите в клаузура

Папата ни казва: “Днес вашият живот има по-голяма цена от когато и да било. Вие, мили сестри, бъдете за съвременния свят свидетели на Господа. Животът и дейността ви по примера на св. Тереза от Младенеца Исус и много други съзерцателни монахини в историята на Светата Църква. Чрез вашите молитви и духовна дейност вие действително можете да допринесете за разрешаване на големия проблем на справедливостта, мира и напредъка за големи маси народ. Чрез вашия живот в клаузура децата се приближават до Христа, болните са утешени, за бедните се полагат грижи, човешките сърца се помиряват и на бедните се благовести.”

“Всичко е благодат” е казала малката св. Тереза. Всяко едно звание е благодат, голям дар от Бога. Важно е всеки да бъде на своето място, там, където Господ иска да е, и да бъде такъв, каквото Той иска да е.

Дванадесет степени на мълчанието

Вътрешният живот може да се изчерпи само с една дума: мълчание. Мълчанието подготвя светиите, то ги формира от начало и до край. Бог, Който е вечен, „каза” една само дума и това бе Словото. Той желае във всяка наша дума да присъства Христос – явно или скрито. Мълчание – колко е хубава тази дума!

1. Да говорим по- малко на създанията и повече на техния Създател. – Това е първата, но необходима крачка по самотните пътища на мълчанието. Това е училище, което преподава стъпките, отвеждащи ни до единение с Бог. Тук душата се учи и задълбочава тази добродетел в духа на Евангелието, в духа на Правилото, почитайки светите места, хора и най-вече онзи език, в който живее Словото на Отца или Словото, станало плът. Мълчание за света, мълчание за злободневното, мълчание заедно с най-праведните души: гласът на Ангела смути Мария ...


2. Мълчание в работата, в движенията. – Мълчание на походката; мълчание на очите, на слуха, на гласа; мълчание на цялото външно същество, което подготвя душата да се обърне към Бог. Душата заслужава, когато е събрана в себе си, чрез своите пспърви усилия да чуе гласа на Господ. Колко щедро е възнаградена тази първа стъпка! Душата е призована в пустинята и ето защо във втората степен на мълчанието, тя избягва всичко, което може да я отвлече; тя бяга от шума, устремена към Този, Който е сам. Тук, тя вкусва първите плодове на съюза с Него, усеща ревността на своя Бог. Това е тишината на приемането или приемането в тишина.


3. Мълчание на въображението. – Тази способност е първата, която ще почука на затворената врата в градината на Жениха и тук ще спрат неясните чувства и впечатления, меланхолията. В това уединено място душата ще дава на Възлюбения доказателства за своята любов. Тя ще срещне неунищожимата мощ на своя Възлюбен и ще види небето, очарованието на своя Господар, сцените на Голгота, съвършенствата на своя Бог. Тогава тя също ще остане в тишина и ще служи в мълчание на Божествената любов.


4. Мълчание на паметта. – Мълчание за миналото... забвение. Трябва да упражняваме тази способност, като си спомняме милостите на Бог... Това е разпознаване в мълчание, това е тишината, в която действа благодатта.


5. Мълчание за създанията. – О, нищета на нашето сегашно състояние! Често душата, вторачена в себе си, се залавя да говори вътрешно със създанията, отговаряйки от тяхно име. Но душата трябва да се прибере тихо в най-интимните дълбини на онова скрито място, където си почива безкрайното величие на Светия на светиите и откъдето Исус, нейният утешител и Бог, й разкрива тайните Си и я кара да вкуси бъдещото блаженство. Така Той й дава един горчив вкус на всичко, което не е Той, и всичко, което е земно престава малко по-малко да я разсейва.


6. Мълчание на сърцето. – Ако езикът е онемял, ако чувствата са в покой, ако въображението, паметта, съществата мълчат и участват в самотата, тогава в интимността на тази душа на съпруга сърцето ще пребивава в тишина. Мълчание за привързаностите, антипатиите, мълчание на желанията за онова, което искаме най-пламенно, мълчание за старанието в онова, което е невъздържано, мълчание за усърдието в онова, което то преувеличава. Мълчание за любовта, която е екзалтирана, не за тази свята възторженост, чийто автор е Бог, но за онази, в която се намесва природното. Мълчание на любовта – това е любов в мълчание ... това е мълчание пред Бог, красотата, добротата, съвършенството! ... Мълчание, което от нищо не е притеснено, не е принудено; това мълчание не вреди повече на нежността, на силата на тази любов, в която признанието на грешките не затруднява мълчаливото смирение; в което полетът на ангелите не нарушава тишината на тяхното послушание, в което “Да бъде волята Ти” не нарушава тишината на Гетсимания, в което нашето “Свят, свят, свят, Господ Саваот“ не пречи на мълчанието на серафимите.


Едно сърце в мълчание това е сърце на девица, това е мелодия за Божието сърце. Свещта изгаря без шум и тамянът се издига в тишина до Престола на Спасителя: подобно е мълчанието на любовта. В предишните степени мълчанието беше още жалба, стон от земята, тук душата благодарение на своята чистота, започва да разбира първия знак на тази свята песен, която е песента на небесата.


7. Мълчание на човешката природа, на себелюбието. Мълчание при вида на своята греховност, на своята неспособност. Мълчание на душата, която се приема в своята низост. Мълчание за похвали, за почести. Мълчание за презренията, предпочитанията, роптаенето. Това е мълчание на кротостта и смиреността. Мълчание на естеството за радостите или удоволствията. Цветето разцъфтява в тишина и неговият аромат възхвалява Твореца в тишина: душата трябва да прави същото. Мълчание на естеството в мъката, мълчание за желанието да противостоиш. Мълчание във въздържанието, будуването, умората. Мълчание в здравето, болестта, в лишаването от всичко: това е красноречивото мълчание на истинската бедност и разкаяние; това е мълчание, обичащо смъртта на всичко сътворено и човешко. Това е мълчанието на човешкото аз, преминаващо в Божие “искам”. Трепетите на природното не биха нарушили това мълчание, защото то е над природата.


8. Мълчание на духа. Да направим да замълчат безполезните мисли, приятните мисли, естествените; те са тези, които пакостят на мълчанието на духа, а не мисълта сама по себе си, която не може да спре да съществува. Нашият дух иска истината, а ние му даваме лъжа. Защото съществената истина е Бог! Съзерцанието на Бог не би било възможно за немощната плът, ако не е чист дар на Неговата доброта. Мълчанието в духовните упражнения по отношение на вярата означава да се задоволиш със своята „тъмнина”. Мълчание за изтънчените разсъждения, които отслабват волята и изсушават любовта. Мълчание в намеренията: чистота, простота, мълчание за личните търсения; в размишленията мълчание за любопитството; в молитвата – мълчание за начина, по който тя протича; всички те само спират Божието дело. Мълчание за гордостта, която се намира във всичко, навсякъде и винаги, която търси хубавото, доброто, възвишеното; това е мълчание на светата простота, на пълното оголване, на прямотата. Един дух, който се бори с тези врагове е подобен на онези ангели, които съзерцават постоянно лицето на Бог. Именно тази разумност, винаги в мълчание, Творецът издига чак до Себе Си.


9. Мълчание на мнението. Мълчание, както за хората, така и за вещите. Не съдете, не показвайте мнението си. Да го нямаш понякога означава, да се отдадеш на простотата, ако това не е срещу милосърдната любов. Това е мълчанието на блаженото и свято детство, това е мълчанието на съвършените, това е мълчанието на ангелите и архангелите, които славят Божиите пътища. Това е мълчанието на въплътеното Слово.


10. Мълчание на волята. Мълчанието към заповедите, към Правилото – това е външното мълчание на собствената воля. Бог иска да ни научи на нещо по-дълбоко и трудно: мълчанието на роба под погледа на неговия господар. Но щастлив е този роб, защото господарят му е Бог! Това е мълчанието на жертвата на Престола, това е мълчание в тъмнината, мълчание, което пречи да поискаш светлина, най-малкото такава, която утешава.


Това е мълчание в тревогите на сърцето, в болките на душата, която се е видяла предпочетена от своя Бог, и сега, чувствайки се отблъсната, не произнася дори тези думи: Защо? Докога? Това е мълчание в изоставянето, мълчание под строгия поглед на Бог, под тежестта на Неговата десница, мълчание, без друга жалба, освен тази на любовта. Тя, Тишината беше разпната; това е повече от мълчанието на светците, това е мълчание на агонията на Исус Христос. Да, това мълчание е Неговото божествено мълчание, и нищо не може да се сравни с Неговия глас, нищо не може да устои на молитвата Му, нищо не е по-достойно за Бог от този начин за възхвала в болката, от това “да бъде” в страданието, от това мълчание, когато настъпва смъртта. Докато тази воля, смирена и свободна, истинска жертва на любов, се сломява и унищожава за Божия слава, Той я преобразява в своя Божествена воля. Тогава, какво й липсва, за да бъде съвършена? Какво трябва още за това единение? Какво трябва за завършването на Христос в тази душа? Две неща: първото е последната въздишка на човешкото същество, второто е тихото внимание към Възлюбения, чиято Божествена ласка, е неизказана награда.


11. Мълчание със себе си. Не говори вътре в себе си, не се слушай, не се оплаквай, нито се утешавай. С една дума, мълчи със себе си, забрави се, остави се сам(а), съвсем сам(а) с Бог; избягай, раздели се със себе си. Ето най-трудното мълчание, при все това същностно за единението с Бог - толкова по-добро, колкото е възможно за едно бедно създание, което с благодатта достига до тук, но се спира на това стъпало, без да го разбира и още по-малко без да го практикува. Това е мълчание на небитието. Мълчание, много по-героично от мълчанието на смъртта.
12. Мълчание с Бог. В началото Бог каза на душата: “Говори по-малко на създанията и повече с Мен”. Тук, Той й казва: “Не Ми говори повече”. Мълчание с Бог е да да се присъединиш към Него, да Му се представиш, да се разкриеш пред Него, да Му се поднесеш в дар, да Го обожаваш, да Го обичаш, да Го слушаш, чуваш, да живееш в Него. Това е мълчанието на вечността, това е съюзът на душата с Бог.


12. Мълчание с Бог. В началото Бог каза на душата: “Говори по-малко на създанията и повече с Мен”. Тук, Той й казва: “Не Ми говори повече”. Мълчание с Бог е да да се присъединиш към Него, да Му се представиш, да се разкриеш пред Него, да Му се поднесеш в дар, да Го обожаваш, да Го обичаш, да Го слушаш, чуваш, да живееш в Него. Това е мълчанието на вечността, това е съюзът на душата с Бог.